Дерек Ланди - Безликите

— Не го слушай — каза Скълдъгъри.

— Защо са ми пари? — попита Флетчър. — Появявам се, където си ща, и взимам, каквото ми трябва. Не трябва да плащам за нищо.

— Някакво друго заплащане тогава — отвърна Сангуайн. — Ще измислим нещо.

Флетчър поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, няма да стане. Не знам кой какво иска от мен, някакви пистолети и ножове се размахват, някакво момиче е заложник, но всички се държат така, сякаш говорещият скелет в стаята е нещо напълно нормално. А на теб къде са ти очите? Как виждаш? Как така само половината хора в тази стая имат очи?

— Много добри въпроси — рече Сангуайн. — Ако дойдеш с мен сега, ще получиш всички отговори, които искаш.

— Този човек е убиец — намеси се Скълдъгъри. — Не можеш да вярваш на нито една негова дума.

— Не възнамерявам. — Флетчър вдигна якето си и го облече. Обърна се към Сангуайн: — Не знам защо шефовете ти искат да работя за тях. Но никой вече не може да ми казва какво да правя. Затова ще ти откажа.

— Правиш грешка, момче.

— Ела с нас — каза Скълдъгъри. — Можем да те защитим.

— Не ми трябва — сви рамене Флетчър. — Нищо от никого не ми трябва. Имам си супер яки сили и ще ги използвам, за да правя каквото си искам.

— В опасност си — настояваше Скълдъгъри. — Повечето Телепортатори в света са мъртви.

— Значи съм един от последните? — смръщи вежди момчето. Обмисли за миг чутото и по устните му заигра усмивка. — Това ме прави още по-як.

Изчезна с тихо припукване.

— Майната му на всичко, всичко да ходи на майната си! — изруга Сангуайн.

Валкирия щракна за пореден път и този път успя. Притисна пламъка в дланта си към крака на убиеца. Той извика от изненада и болка и отхлаби хватката си. Валкирия сграбчи ръката му и отдръпна бръснача от себе си, а Скълдъгъри тръгна към Сангуайн. Той изруга отново и избута Валкирия на пътя на детектива.

— Много ви мразя, да знаете — каза той и потъна в пода.

Изчакаха няколко мига, за да се уверят, че няма да ги изненада отнякъде.

— Добре ли си? — попита Скълдъгъри, хвана брадичката й и я огледа. — Поряза ли те?

— Не с бръснача. — Момичето знаеше, че е извадило късмет. Белезите от това острие никога не изчезваха. — Загубихме Флетчър. Сигурно вече е на мили разстояние. Как ще го намерим?

Нещо се чу от банята и двамата насочиха вниманието си към вратата й. Скълдъгъри почука. Няколко секунди по-късно тя се отвори и срещнаха смутения поглед на Флетчър Рен.

— А — каза Валкирия. — Това беше лесно.

Валкирия седеше срещу момчето. И двамата мълчаха. По пътя в колата той бе добил излъчване на пълно отегчение и този очевиден опит за непукизъм я дразнеше. Тя притисна куп салфетки към бузата си и ги огледа, за да е сигурна, че раната вече не кърви. Ръцете й още й щипеха от одраскванията.

Мястото, където се намираха, бе слабичка имитация на американска закусвалня от 50-те години на миналия век — цялата в синьо и розово, миниатюрни джубоксове на всяка маса и неонов Елвис с клатещ се таз на стената. Минаваше три следобед и немалко любопитни погледи бяха обърнати към високия слаб непознат с шала, очилата и шапката, който се присъедини към двамата тийнейджъри на масата. Скълдъгъри направи жест на сервитьорката да не ги безпокои, още преди тя да ги доближи.

— Мъжът с бръснача се казва Били Рей Сангуайн — започна Скълдъгъри. — Мислим, че работи заедно с, или за мъж, на име Бату. Чувал ли си някога това име?

Флетчър поклати мързеливо глава.

— През последния месец се случиха четири убийства — все на Телепортатори като теб. Останали сте само двама.

— Но онзи не искаше да ме убива. Каза, че му трябва помощта ми.

— И мога да те уверя, че ако му беше помогнал, скоро след това щеше да те убие.

— Щеше да опита — сви рамене Флетчър. — Просто щях да се телепортирам на сто мили от него.

— Ако е така, защо те намерихме в банята?

Флетчър се поколеба.

— Ами, понякога трябва да съм по-спокоен, за да се телепортирам по-далеч от няколко метра… — Той прокара ръка през косата си, вероятно да провери дали е още толкова абсурдна. Валкирия можеше да му спести усилията. — Така или иначе, губите ми времето. Айде да приключваме.

Скълдъгъри наклони глава.

— Моля?

— Искате да ми четете морал? Като ония дъртите.

— Кои дърти?

— Двама дърти дойдоха при мен преди няколко месеца и почнаха, „ти си един от нас, имаш сили и разни работи, можеш да станеш част от магическата общност, и така нататък, и така нататък, и ще има чудеса и дивотии“, де да знам, не ги слушах много. Искаха да ме вкарат в тоя вашия малък свят, скрит от другия свят, и нещо не бяха доволни като им казах, че не ме интересува. И все още не ме интересува.