Дерек Ланди - Безликите

— И кой си ти? — попита той.

— Никой — отвърна гласът.

— Ти си Бату, нал тъй? — усмихна се наемният убиец. — Тоя, за когото все говорят.

— Него ли съм?

— Него си. Ти си големият шеф. Как така те няма лично? Вече повече от година работя за теб. Не е ли време да се срещнем лице в лице?

— Ценя усамотеността си.

— Разбирам те — сви рамене Сангуайн.

— Провалихте ме, г-н Сангуайн. Поръчах ви работа и не я свършихте.

— Не каза нищо за скелета и момичето. На това му се вика смекчаващи вината обстоятелства. Ако знаех, че ще са там, можех да се приготвя. Или поне да поискам двойно заплащане.

— Ще имате възможност да се поправите.

— Много готино — промърмори Сангуайн без особен ентусиазъм.

— Ще трябва да откраднете нещо за мен, веднага щом се върне Грюсъм Крав. Има голяма вероятност да срещнете отпор.

— Значи ще ми удвоите заплащането?

— Разбира се.

— Много готино — с повече ентусиазъм повтори Сангуайн.

Кино „Хибърниън“ бе тихо и тъмно, както винаги. Скълдъгъри ги поведе между редовете червени седалки. Флетчър приказваше по пътя, но нито детективът, нито Валкирия му обърнаха внимание. Когато стигнаха до малката платформа с екрана, завесите се разделиха и той светна. Валкирия си позволи вътрешна усмивка, когато преминаха през прожектираната отворена врата и Флетчър бе достатъчно впечатлен, за да млъкне.

Мракът отстъпи на ярките светлини, които изпълваха коридорите между лабораториите, а мирисът на мухъл бе заменен от този на дезинфектант. Кларабел, новата асистентка на професор Кенспекъл Граус, се понесе мечтателно към тях, като си тананикаше. По мнението на Валкирия, нещо й щракаше на тази.

Влязоха в кръгла стая с висок таван. Прожектори осветяваха отвисоко статуята на мъж, коленичил, с ръка на земята. Белези браздяха плешивата му глава, а в изражението му личеше примирение.

Гастли Биспоук бе използвал последната стихийна сила — тази на земята, — за да се спаси, докато се биеше с Белия секач. Валкирия още сънуваше схватката, как поглежда назад и вижда бетонния под, който се разпростира по тялото на Гастли, в същия миг, когато Белия секач замахва с косата си. Танит Лоу я бе хвърлила на задната седалка на Бентлито и бяха успели да избягат, но Гастли остана вкаменен. Никой не знаеше колко дълго ще продължи ефектът на заклинанието.

Професор Кенспекъл Граус стоеше зад статуята и прокарваше светещи длани по повърхността й, затворил очи, сключил белите си вежди в концентрация. Вече две години професорът работеше върху размагьосването на Гастли. Бе изпробвал всякакви видове наукомагия, бе водил всякакви експерти, бе опитал всичко, за което можеше да се сети, а след това измисляше нови и нови начини, но безуспешно.

— Кой е старият? — на висок глас изтърси Флетчър. Кенспекъл остави статуята и дойде при тях.

— Валкирия, пак си ранена.

— Малко драскотини; нищо особено.

— Аз съм медицинският гений, Валкирия. Мисля, че сам ще реша кое колко е особено. — Той разгледа порязаната й буза и след това ръцете й. — Кой е досадникът?

— Не съм… — започна Флетчър.

— Флетчър Рен — прекъсна го Скълдъгъри. — Надявах се да може да поостане някой друг ден.

— И защо си се надявал на това?

— Трябва да стои в безопасност, близо до някой с чувство за отговорност.

— Искаш да остана тук ? — очевидно отвратен попита Флетчър.

— Да мълчиш — сряза го Кенспекъл, без да отвръща очи от порязването на Валкирия. — Да не се опитваш пак да ми създаваш беди, детективе?

— Не, професоре.

— Защото последният път загинаха хора.

Двамата размениха погледи.

— Отвън не е безопасно за него. Няма подготовка, не знае какво да прави. В общи линии е идиот. Трябва да знам, че е на безопасно място. Само на теб мога да имам доверие за това.

— И това е свързано с убийствата на Телепортатори, за които всички говорят?

— Да.

Кенспекъл се обърна към Валкирия.

— Ела с мен в лазарета.

Той излезе, без да удостои с повече внимание никого другиго в стаята. Когато стигнаха до лазарета, той нареди на момичето да скочи на едно от леглата и започна да бърше раните й със сладко миришещ парцал.

— Сякаш през ден си тук — започна той. — Смъртно ранена, строшени кости, кървяща до смърт — и очакваш да изнамеря някакъв невероятен лек.

— Това са смъртоносни рани? — скептично попита Валкирия.

— Не се прави на интересна.

— Извинявай.

Той се затътри към една масичка до леглото. Медицинската част от наукомагическата лаборатория на Кенспекъл бе малка, но перфектно уредена и обикновено тиха — освен, когато някой от експериментите на професора се провалеше зрелищно, или когато древни богове се будеха в Моргата. Но такива неща не се бяха случвали от месеци.