Дерек Ланди - Безликите

Танит прекара първите няколко часа на стол в преддверието на апартамента, втренчена във вратата. Отиде до тоалетната, а след това до кухнята, за да вземе нещо за ядене. Тъкмо се опитваше да разбере как работи микровълновата, когато някой позвъни на телефона й.

Тя вдигна и от другата страна мъж с дълбок глас и силен африкански акцент каза:

— Приятно ми става да те чуя.

— Здрасти, Фрайтнинг 4 4 Страшен. — Бел.прев. — усмихна се тя.

Фрайтнинг Джоунс бе стар приятел. За кратко бяха гаджета през 70-те, преди той да заработи за английското Убежище. Естественото й недоверие към властта прекрати връзката им, но си оставаха близки. Научеше ли нещо за нея, той й се обаждаше веднага.

— Какво съм объркала този път? — попита тя.

От другата стая се чуваше телевизора на Перегрин.

— Не си нарушавала закони напоследък — отвърна Фрайтнинг. — Или ако си, си била много тиха. Просто получих рутинен доклад с името ти на него. Един от агентите ми те е видял с Емет Перегрин.

Усмивката на Танит изчезна.

— Какво?

— В апартамента му сте, нали?

— Фрайтнинг, кой друг знае за това?

— Агентът, който ви е видял, и старейшина Стром, пред когото се отчитам. Има ли нещо? Можеш да вярваш на агента ми, а старейшината е добър човек. Това няма да стигне до неподходящи уши. Старейшина Стром е уведомил ирландското Убежище.

Танит извади меча си.

— Защо?

— Ирландците оглавяват разследването за Телепортаторите. Проява на уважение е да… Танит, какво има?

— В ирландското Убежище има шпионин — прошепна тя. — Ако те знаят, Диаблерията също знае.

Тя затвори. Звукът не идваше от телевизор. Перегрин разговаряше с някого. Не в стаята. Пред вратата.

Танит изскочи от кухнята, навреме, за да види сянката на убиеца в коридора отвън. Перегрин вече бе мъртъв. Кръвта му попиваше в ризата.

Танит излезе и зърна фигурата на убиеца, който изкачваше стълбите. Тръгна след него, опасявайки се, че е закъсняла. Когато стигна до стълбището, скочи на стената и се затича. Някъде горе се тръшна врата.

Танит стисна перилата и прелетя над последните няколко стълби. Заби ботуш във вратата и тя се откачи. Танит продължи, докато се озова на покрива. В нея се заби юмрук, тежък като таран. Тя падна и се претърколи, смътно осъзна, че вече не държеше меча си. Изправи се и се опита да преодолее замайването, докато отстъпваше от огромния мъж със сребриста коса, вързана на опашка.

Той отново замахна, но Танит приклекна и на свой ред го удари в ребрата. Все едно удряше стена. Танит отново отстъпи. Не той бе убил Перегрин. Твърде едър беше. Значи на покрива имаше още някого.

Опита се да се обърне, но бе късно. Уцели я ритник изотзад и тя се завъртя безпомощно. Падна на едно коляно, а една тъмнокоса жена я сграбчи и я дръпна назад. Танит видя красиво лице, изкривено от жестокост, и рубиненочервени устни, извити в подигравателна усмивка. Танит заби лакът в жената и тя изстена, но когато опита да продължи атаката, жената я преметна през тялото си.

И новият й съперник не бе убиецът. Танит изруга. Разсейваха я, докато целта й се измъкне. Направи задно салто и се приземи на крака. Едрият носеше панталони със старомодна кройка и бе запретнал ръкави над мускулестите си предмишници. Костюмът на жената бе направен от най-различни по дебелина и размери черни ивици, в които бяха прикрепени ножове с всякакви размери и форми.

Танит ги изчака да кажат нещо, да започнат да я дразнят, да я заплашват или да й кажат как ще превземат света, но те не продумаха.

Стояха между нея и меча й. Не й се нравеше идеята да ги нападне невъоръжена, но и нямаше как иначе да стигне до оръжието си. Движеха се със самоувереност, която я притесняваше дълбоко.

Тя заотстъпва до ръба на сградата, а те я следваха. До вратата, откъдето бе излязла, стоеше мъж. Сигурно е бил там през цялото време. Слаб, тъмнокос, той я гледаше с безразличие.

Танит осъзна нещо, което не й хареса. Тези бяха по-добри от нея. Тя нямаше шанс срещу тях.

— Това не е краят — рече им тя и им прати въздушна целувка.

Движението на жената бе по-бързо, отколкото Танит можеше да си представи. Блесна стомана и през ръката, с която Танит бе духнала целувката, сега стърчеше острие. Тя изрева от болка, направи крачка назад в нищото и се изтърколи от покрива.

Тя сляпо протегна длан и я опря в стената. Съпротивлението обели кожата от пръстите й. Здравата й ръка се закачи за перваз и тялото й се блъсна в тухлите. Отново запада. Опита се да опре крака в повърхността на сградата, да намести центъра на тежестта си, но инерцията й правеше нещата твърде трудни и тя не можеше да спре падането си.