Дерек Ланди - Безликите

Когато премина покрай следващия перваз, го сграбчи и с двете си ръце. Коленете й грубо се удариха в стената, а ножът се размести в ранената й ръка. Тя изкрещя, но не се пусна.

С последни усилия Танит успя да се прехвърли през прозореца, в празния апартамент от другата страна. Провалила се бе в задачата си, мечът й го нямаше, а ръката й обилно кървеше. Но нямаше време да се самосъжалява. Щяха да я погнат.

Пламнала от гняв, Танит започна да бяга.

Пак заваля, докато стигнат до бара „Темпъл“ и вече бе тъмно. Вдигнали яки, хората бързаха по тесните тротоари. Валкирия почти загуби едното си око от върха на спицата на заблуден чадър и изгледа яростно собственичката му, но тя вече отминаваше.

— Хей, Череп! — поздрави ги от вратата Финбар Ронг. Украсеното му с многобройни халки лице се разтвори в бавна, радостна усмивка. Носеше тениска на някаква рокгрупа, за която сигурно само той бе чувал, и под късите й ръкави се виждаха татуировките по ръцете му. — Валкирия! — викна със същата радост, когато я видя. — Айде, влизайте и двамата!

Влязоха в ателието за татуировки, чиито стени бяха покрити с шаблони, снимки и рисунки. Някъде от мазето жужеше електрическа игла. От другаде се чуваше музика.

— Как е хавата? — попита Финбар и закима, сякаш вече му бяха отговорили.

— Имаме случай — каза Скълдъгъри. — Надяваме се да можеш да ни помогнеш.

— Супер, човече, нямаш проблем. Е, Череп, чу ли? Шарън е бременна! Ще съм татко!

— Това е… страхотна новина, Финбар.

— Нали, нали? В смисъл, знам, че е много отговорна работа и някакви такива неща, и знам, че не съм от най-отговорните. И знам какво си мислиш — това е доста меко казано , нали тъй?

Финбар се засмя, а Скълдъгъри поклати глава.

— Ами, всъщност не.

— Твърде добре ме познаваш, човече! Помниш ли какъв бях едно време? Какви щуротии вършех постоянно.

— Не.

— Човече, страшни времена си бяха, а? Обаче съм поулегнал. Шарън си е направо, такова, пътеводна светлина, нали разбираш? Вкарал съм се в правия път, ще знаеш. Готов съм за хлапе. Готов съм за тази отговорност.

— Чудесно, радвам се да го чуя — отвърна детективът.

— Хей, знаеш ли, мислех си… Череп, би ли ни доставил честта да си кръстник на детето ни?

— Не — веднага отговори Скълдъгъри.

— А, добре, добре, няма проблем — сви рамене Финбар. — Шарън обаче може да се разочарова.

— Шарън не ме познава.

— Еми, дано тогава не го понесе толкова тежко, ама… Извинявай, човече, трябвах ти за нещо?

Скълдъгъри обясни, че им е нужен, за да влезе в транс и да намери местоположението на портала. Финбар кимаше с притворени клепачи. Валкирия току добиваше увереността, че вече е изпаднал в транс, но когато Скълдъгъри приключи с обяснението, Финбар кимна за последно и каза:

— Немаш грижи, г-н Скълдъгов. Обаче ще ми трябва пълна тишина и покой. Тотално, абсолютно уединение. Да си Долавящ не е като да си просто още един магьосник. Повечето Долавящи са отшелници, мотат се по планините и манастирите… — Той се огледа, спря поглед върху една кухничка в задната част на ателието. — Ей там е добре.

Последваха го в стаята. Финбар пусна лампите, Валкирия затвори вратата, а Скълдъгъри свали щорите. Финбар взе от скрина една карта и я разстла на масата.

Седна, затвори очи и замърмори на език, който Валкирия не бе чувала. После си затананика. Отпървом момичето си помисли, че е някакъв древен напев, който щеше да извиси съзнанието му. После разпозна първите няколко такта на „Изяж богатите“ 5 5 „Eat the Rich“. — Бел.ред. на Аеросмит и се отказа да гадае какви ги върши той.

— Окей — започна той отнесено, — нося се, човече. Горе съм. Минах през тавана… сега съм на открито… минавам през небето… Дъблин е толкова хубав, даже като вали…

— Финбар — каза Скълдъгъри. — Чуваш ли ме?

Финбар избълбука нещо щастливо.

— Чуваш ли ме, Финбар? — повтори по-силно детективът.

— Череп — усмихна се Долавящия. — Ей, как си? Чувам те ясно и силно…

— Помниш ли какво трябва да търсиш?

Финбар кимна, все още със затворени очи.

— А, да. Портала. На Безликите. Страшни гадини, човече.

— Да, такива са.

Финбар се понамръщи.

— Мисля, че мога да ги усетя , човече…

Скълдъгъри наклони глава.

— Стой на разстояние, Финбар. Дръж се далеч от тях.

— Това… е добра идея…

— Търсиш магическите нишки, нали така?

— Мда… помня, помня… — Ръцете му се понесоха над картата. — Летя си. Ех, че хубаво. Имам облаци между пръстите. Нишките са навсякъде около мен. Светят, като златни, като брилянтин. Толкова хубави…