Дерек Ланди - Безликите

Усмивката му се поскри.

— Чакай. Тези… тези нишки не светят. Тъмни са. И тъмнеят.

— Къде си?

— Чакай, човече, само малко по-близо…

— Стой надалеч, Финбар.

— Спокойно, спокойно…

Валкирия и Скълдъгъри се спогледаха. Изчакаха още няколко мига.

— Гният — каза накрая Финбар. Нещо в гласа му бе друго. Вече не звучеше сънлив. — Тези нишки са черни. Изгниват.

— Къде си?

— Чувам ги. Мога… Мога да чуя шепота…

— Чий шепот?

— Безликите.

— Недей. Чуваш ли? Стой надалеч от тях.

— О, Боже.

— Финбар, стой надал…

— О, Боже, знаят къде сме. Знаят къде сме . Намерили са ни, чакат някой да ги пусне. Зад портала са и чакат някой да ги пусне !

— Финбар — занарежда Скълдъгъри. — Къде си? Къде си? Кажи ни къде си веднага .

Финбар посегна към мивката и Валкирия в последния момент отдръпна глава от траекторията на ножа, който влетя в ръката на Финбар. Той го заби в картата и тогава ръцете му се отпуснаха, а главата му увисна.

— Финбар? — тихо рече Скълдъгъри. — Финбар, там ли си?

Слаб кикот се разнесе от устните на Долавящия. Той се вдигна във въздуха и събори Скълдъгъри и Валкирия. Масата се срина и Финбар се обърна с лице към тях. Крайниците му трепкаха, очите му още бяха затворени.

Отвори уста и рече с глас, който не бе неговият, който бе хиляда други гласа:

— Не може да ни спрат .

Скълдъгъри понечи да се изправи, но нещо невидимо го блъсна в стената.

— Свят ще загине. Свят ще рухне. Идваме .

Финбар се изсипа на пода като марионетка с отрязани конци. Валкирия се изправи, Скълдъгъри изстена и последва примера й.

Финбар вдигна глава и се огледа замаяно.

— Егаси.

Валкирия му помогна да седне на единствения оцелял стол.

— Мразя да ме обладават. Постоянно става, когато си Долавящ. Обикновено се усеща лесно или очите ти ще почервенеят, или ще заръмжиш като мечка със синузит. Понякога е по-трудно. Веднъж ме облада духът на Наполеон и си стоя там цяла седмица преди Шарън да забележи нещо странно. Май че беше акцентът.

— Можеш ли да ни кажеш какво беше това? — попита Скълдъгъри.

— Съжалявам. — Валкирия забеляза колко бе пребледнял. — Това беше яка работа, човече. Много яки магии. Ама ненормално яки, схващаш ли? Току-що някакъв древен бог на мрака ми разбърка мозъка с калните си пръсти и не беше много хубаво.

Скълдъгъри се наведе над картата, разгледа мястото, прободено от ножа.

— Значи е тук, така ли?

— Ако там съм посочил, значи там стените на реалността са най-тънки. Там е порталът.

— Бату сигурно вече знае за това място — намеси се Валкирия. — Имал е петдесет години да го открие.

— Без Котвата-провлак и Телепортатор обаче, това познание му е било безполезно. — Скълдъгъри извади ножа и сгъна картата. — Нещо против да я взема, Финбар?

— Няма проблем, Череп. — Финбар се изправи несигурно. — Да помогна с нещо друго?

— Направи повече от достатъчно.

— Супер. — Финбар погледна Валкирия. — Искаш ли татуировка?

— Да.

— Не — поправи я Скълдъгъри. — Тръгваме си.

Валкирия се начумери. Когато излязоха на дъжда, каза:

— Можех да си направя някоя малка.

— Родителите ти биха ме убили.

— С тези разследвания си рискувам живота постоянно. Била съм се с чудовища и вампири и почти умрях два пъти. Мислиш, че ще искат да те убият заради татуировка ?

— Родителите са странни понякога.

Телефонът му иззвъня и в мига, когато видя кой го търси, гласът му се скова като ледник. Не се опита да скрие отвращението си, докато говореше. Размени няколко думи с човека отсреща, затвори и се отправи към Бентлито.

— Имаме среща.

— С кого?

— Соломон Рийт. Има информация, която иска да ни сподели.

— Кой е Соломон Рийт?

— Не е важно кой е. Трябва да те тревожи какво е.

— Добре тогава — какво е Соломон Рийт?

— Некромант.

Скълдъгъри и Валкирия пътуваха в тишина. Постепенно улиците станаха по-мръсни, сградите — по-малки. Дъждът скриваше зад сива пелена наченките на цветове в пейзажа. Поредният завой ги изведе в голям, овехтял жилищен квартал. Колата привличаше погледите на малкото местни по улиците.

Къщата, пред която спряха, имаше вид на изоставена. Стените бяха скрити от не особено добри рисунки с графити. Скълдъгъри уви шала около челюстта си и свали периферията на шапката си надолу. Слязоха и прекосиха прага.

Уличните светлини мъжделееха през изпоцапаните прозорци. Къщата бе изтърбушена. Тук-таме се виждаха останките от тапет. Дъските на пода бяха набъбнали от влага. Валкирия пусна Скълдъгъри пред себе си и влезе в хола. Тук нямаше графити, сякаш смелчаците, които бяха изрисували стените отвън, не бяха влизали никога в къщата.