Дерек Ланди - Безликите

Едно от нещата, които правеха впечатление в къщата на скелета-детектив, бе, че кажи-речи всяка стая приличаше на хол.

— Нищо друго не ми трябва — бе обяснил Скълдъгъри. — Не ми трябва кухня, нито баня, нито пък легло и съответно не ми трябва и спалня.

— Не спиш ли?

— Нямам нужда, но съм развил умението и доста ми харесва. Макар че е по-скоро вид медитация. Ефектът е подобен — изключвам се напълно, оставям ума си да се носи, където си ще. Никакви съзнателни мисли. Действа добре, отпускащо.

Бе й показал столът, където обичаше да „спи“. Обикновено кресло, нищо особено. Валкирия го поогледа оттук-оттам, доскуча й и отиде да души наоколо.

Имаше много книги и много папки. В най-голямата стая се намираше голям диван и всеки път, когато ходеше на гости в Семетери роуд, спеше там.

След срещата с Рийт, двамата влязоха в дома на Скълдъгъри и Валкирия метна палтото си където свари, и се просна именно на дивана. Скълдъгъри взе връхната й дреха, сгъна я прилежно и я остави на масата.

— Добре ли си тук? Трябва ли ти нещо за ядене или пиене?

— Никога нямаш нищо за ядене или пиене. — Думите на Валкирия прозвучаха приглушени, понеже бе заровила лице в една възглавница.

— Мисля, че от последния път остана малко пица.

— Това беше преди две седмици.

— Мислиш, че се е развалила?

— Мисля, че са й пораснали крака и си е тръгнала. Няма проблем, наистина. Какво ще кажеш за Котвата? Знаеш ли вече какво е?

— Ами… работя по въпроса.

— По-добре да побързаш. Кога ще търсим портала?

— Рано сутринта.

Валкирия въздъхна.

— Тогава по-добре да поспя.

На следващия ден небето все така се въсеше, а двамата тръгнаха към Дъблин по магистралата, като се отклониха при Балбригън. Половин час по-късно се озоваха до знак, който с бледи червеникави букви уведомяваше минаващите, че това е ферма Аранмор, частна собственост. Имотът бе огромен, а хълмовете и поляните се простираха дълбоко в лесовете, с които граничеха.

— Значи тук ще свърши светът — отбеляза Валкирия и остави картата. — Доста по-хубаво, отколкото очаквах.

Скълдъгъри подкара Бентлито по един от хълмовете. От двете страни на пътя растяха високи треви, а по него хрущяха гумите на колата. Бяла къща се показа пред тях, с остър покрив и големи прозорци. По-малки каменни постройки се виждаха зад нея, наредени около дворче, в което спретнато се редяха най-различни селскостопански машини.

Спряха до къщата. Скълдъгъри провери дали дегизировката му стои както трябва и излезе. Валкирия почука на вратата и се обърна към детектива.

— Кой ли живее тук?

— Ако трябваше да предполагам, бих казал — фермер.

— Страшен си — сухо отбеляза Валкирия.

— Един фермер — продължи Скълдъгъри, — вероятно сам. Никога не се е женил, като че ли. Без деца. Неотдавна навършил седемдесет, ако се съди по дрехите на простора.

— Какъв простор?

— Какво съм ти казвал за вниманието в подробностите.

— Каза да не се занимавам, защото ще го правиш вместо мен.

— Мда, доста съм убеден, че съм ти казал точно обратното…

— Може да спи следобеден сън или нещо такова. — Валкирия опита да види нещо през прозореца до нея. — Не мисля, че тук има някого.

— Чудесно, няма що — чу се глас зад тях. Към тях крачеше възрастен господин, сивокос, с плешиво теме и голям нос. Носеше овехтяла риза, чифт тиранти крепеше панталоните около кръста му, а с всяка крачка високите му гумени ботуши джвакаха. — Стигнеш една възраст и изведнъж си никой, никой за нищо не те брои. Знаеш ли какъв е проблемът на хората на твоята възраст, млада госпожице?

Валкирия си спомни разговора с Кенспекъл.

— Мислим си, че ще живеем вечно? — отвърна с надежда тя.

— Нямате уважение към по-възрастните.

Валкирия се понамръщи — как да уцели отговора, след като очевидно всеки път е различен?

— Какво искате? Защо сте се довлекли чак до тук? Ами ти — обърна той вниманието си към Скълдъгъри, — защо си се омотал като Невидимия човек? Да не ти има нещо на лицето?

— Всъщност, да. Името ми е Скълдъгъри Плезънт. Това е моят партньор Валкирия Каин.

— Какво, да не раздават награди за тъпи имена?

— А вие сте…?

— Ханрати. Патрик Ханрати.

— Г-н Ханрати…

— Викай ми Пади.

— Добре, Пади…

— Чакай, не. Викай ми г-н Ханрати.

Валкирия се усмихна търпеливо.

— Да сте забелязал някакви странни хора в околността напоследък?

— Как тъй странни ? Странни като вас или странни като нормалните хора?

— Странни всякак.