Дерек Ланди - Безликите

Валкирия се ухили.

— Видя ли? Даже майтапите ми са гениални.

Скълдъгъри бързо се насочи към ареста.

— Няма ли и него да го охраняват? — поинтересува се Валкирия.

— След случките от последните две години — атаката на Серпин и битката с Гротескния — останаха твърде малко Секачи. В днешно време отношението към тях е като към безценна принадлежност, каквато и са. Съмнявам се, да се натъкнем дори на един, ако отидем в ареста с най-ниска степен на сигурност. Може да срещнем някой служител на Убежището и ако нещата се подредят както трябва, агентът ще ни познава и дори ще ни позволи да си изберем затворник.

— И кога нещата са се подреждали както трябва?

— Мисли позитивно!

Стигнаха до ареста, без да срещнат никого, който да реши, че не им е там мястото. Коридорът се стесни, от двете му страни се заредиха стоманени врати. Длъгнест младеж с яркочервена коса стоеше зад бюро и ги гледаше изпитателно.

— Ти си Скълдъгъри Плезънт.

— Да. А това е партньорът ми Валкирия Каин. А ти си?

— Казвам се Стейвън Уийпър. Не трябва да сте тук.

Скълдъгъри махна лековато с ръка.

— Няма проблем, оказано ни е пълно съдействие.

— Върховния маг ни предупреди за теб.

— Сигурен ли си, че ви е предупредил за мен? Не за другиго?

— Забранен ви е достъпът без придружител. — Уийпър се опита да вложи малко авторитетност в тона си. — Кой ви пусна?

— Вратата беше отворена.

— Обаждам се на шефа си.

Уийпър посегна към бутона на бюрото, но Скълдъгъри сграбчи китката му и стисна. Младежът изкрещя от болка. Скълдъгъри се прехвърли от другата страна и го халоса в стената.

— Белезници — каза той. Валкирия отвори едно от чекмеджетата. Вътре бяха около половин дузина найлонови пликове, които съдържаха принадлежностите на затворниците. В чекмеджето до него тя намери два чифта лъскави белезници и ги подхвърли към Скълдъгъри. Той закопча ръцете на Уийпър зад гърба му.

Младежът му се отдръпна с препъващи се стъпки и невярващ поглед.

— Ти ме нападна!

— Искаме само да заемем един от затворниците — опита се да го успокои Валкирия.

— Не… не можете! — изръмжа Уийпър, зае бойна стойка, която момичето не бе виждало досега.

Тя се зачуди кое бойно изкуство би могло да компенсира липсата на ръце. Очакваше подскоци, може би салта и определено доста ритници. Това, което последва, повече се доближаваше до опит за удар с глава със засилка. Вместо това обаче Скълдъгъри се отдръпна от пътя на налитащия Уийпър и той тресна коляното си в бюрото и падна.

— Оглеждай се — каза Скълдъгъри и вдигна Уийпър, след което го повлече към килиите. Оставиха го свит до стената и Скълдъгъри отвори първата метална врата. Затвори я и продължи към следващата.

Валкирия застана на ъгъла. Докато се оглеждаше, хвърли едно око зад гърба си, където Скълдъгъри водеше Уийпър към една от килиите и викаше с жест затворника вътре. Тя върна вниманието си към коридора. Един магьосник мина наблизо, но не я забеляза. Тя изчака със затаен дъх, но той не се появи отново.

Вратата на килията се затвори и Валкирия се обърна да види кого е избрал Скълдъгъри. Затворникът, с ръце, закопчани зад гърба, я гледаше предизвикателно и гневно. Тя го позна. Той се имаше за Убиец на убийците, човекът, който щеше да превърне смъртта в изкуство, макар така и да не бе успял да убие никого в кратката си кариера на престъпник. При първия им сблъсък бе опитал да хвърли Валкирия от един покрив. Той определено не бе много умен.

— И пак се срещаме — изсумтя Вориен Скейпгрейс.

Валкирия се засмя.

Свирепата му гримаса изчезна и раменете му се отпуснаха.

— Ще ми се поне веднъж да ме гледат, без да се смеят.

— Тихо сега — побутна го Скълдъгъри. Валкирия се постара да скрие репешката си усмивка, докато вървяха към Хранилището.

— Натопиха ме — запротестира Скейпгрейс, докато вървеше метър-два пред тях. — Обвинен съм в престъпление, което дори не съм извършил. Не трябва да съм тук.

— Точно така — съгласи се Скълдъгъри. — Трябва да си в истински затвор за опит за убийство.

— Избягах — сви рамене Скейпгрейс.

— И това не е точно така обаче, нали? Бягството предполага дързост, динамика. Теб са те местили в друг затвор и просто са те забравили на една от спирките.

— Избягах.

— Забравили са те.

— Бях свободен човек. И после ме обвиниха в нещо, което не съм извършил, и ме арестуваха пак. Не трябва да съм тук! И на това му викаш правосъдие?

— Викам му забавно — промърмори Валкирия.