Дерек Ланди - Безликите

— Казаха ли ти как се казват?

— Единият от тях май беше Лайт някой си.

— Камерън Лайт.

— Да. И той ли е умрял?

— Да.

— Жалко. Сигурно на някой, някъде, му пука.

— Казаха ли нещо друго?

— Казаха, че без правилно обучение може да съм опасен. Да предизвиквам твърде много внимание.

— Обикновено се мъчим да не предизвикваме никакво внимание — каза Валкирия, едвам сдържаща раздразнението си.

— Това ли се мъчим? — погледна я Флетчър.

— Флетчър — каза Скълдъгъри и привлече очите му към себе си. — Поне фактът, че те преследват известни убийци те притеснява, сигурен съм.

— Да ти изглеждам притеснен?

— Не, но пък не ми изглеждаш и умен, така че си позволявам да се усъмня.

Флетчър му хвърли сърдит поглед и не отговори.

— Ако Бату е зад тези убийства — продължи Скълдъгъри, — иска да използва силите ти, за да отвори портал, през който да се върнат Безликите. Чувал ли си за тях?

Флетчър като че бе твърде обиден, за да отговори, но накрая кимна.

— Дъртите ми разказаха. Но това е само история, нали? Тия неща не са истински.

— И аз така мислех — рече детективът. — Но си промених мнението.

— Значи, ако дойдат Безликите, светът свършва?

— Вероятно не веднага. Ще се върнат, ще обитаят неунищожими човешки тела, ще разрушат човешките поселища, ще опожарят останалата земя, ще убият милиарди, ще поробят още милиарди, ще ги накарат да работят до смърт и тогава светът ще свърши. Добре ли си, Флетчър? Изведнъж пребледня.

— Добре съм — промълви Флетчър.

Скълдъгъри замълча за миг, мислейки.

— Но, ако Бату има нужда от Телепортатор, за да осъществи плана си, защо не намери някой по-опитен? Ти не си дори обучен. Може да имаш вроден талант, но в сравнение с Камерън Лайт силите ти са нищо.

— Ако Камерън Лайт е толкова добър — отвърна Флетчър с подигравателна усмивка, — защо е толкова мъртъв?

На Валкирия неистово и се щеше да се пресегне и да халоса кретенчето. Скълдъгъри остана неутрален.

— Дори да противоречи на усета ти — каза той, — мисля, че за теб ще е най-добре да бъдеш пазен.

— Наказан ли съм, а? — изхили се Флетчър. — Няма да стане, кокале.

— Има си име — начумери се Валкирия.

— А, да, Скълдъгъри, нали? Скълдъгъри. Странно име. Скелет ли са те родили или майка ти и баща ти са се надявали по някакъв извратен начин да станеш такъв като пораснеш?

— Скълдъгъри е избраното от мен име — с равен тон каза Скълдъгъри.

— Това е предимството да си в „нашия малък свят, скрит от другия свят“ — добави Валкирия. — Научаваш някои трикове за оцеляване.

Раменете на Флетчър помръднаха, ала твърде мудно, сякаш не му се занимаваше да прави любимия си жест докрай.

— Добре съм си.

— Засега. А какво ще кажеш да си нечия марионетка? Защото, ако не си избереш име, всеки магьосник, който поиска, може да реши, че му трябва ново домашно животинче.

— Аха. Значи Валкирия Каин не ти е истинското име, тъй ли?

— Тъй. То ме пази от контрола на останалите.

— Е, аз си смених моето, когато избягах от вкъщи, така че май и аз съм в безопасност, а?

Той явно се наслаждаваше на това. Стана й още по-неприятен.

— Приключихме ли? Имам срещи и задачи.

— Няма да спрат. Където и да ходиш, ще те открият — каза Скълдъгъри. — И когато те намерят, ще те принудят да работиш за тях.

— Никой не ме принуждава…

— Не съм свършил — прекъсна го равнодушно Скълдъгъри.

Флетчър въздъхна и вдигна вежда очаквателно.

— Както казвах, когато те намерят, ще те принудят да им помогнеш. И, ако го сториш, Флетчър, минаваш на тяхна страна.

По лицето на момчето се изписа несигурност.

— И какво значи това?

— Значи, че няма да се тревожиш за тях. Ще се тревожиш за нас.

Флетчър пребледня още повече. Скълдъгъри, помисли си Валкирия, можеше да бъде много страшен, ако поиска.

— Не ме искаш за враг, Флетчър. Искаш ме за приятел. Искаш да правиш каквото ти кажа и за свое собствено добро искаш охрана. Прав ли съм?

Валкирия почти очакваше нова подигравка, просто защото Флетчър очевидно не можеше да се сдържа, но нещо в очите му се промени и той кимна.

— Добре, окей.

— Чудесно решение. И знам идеалното място, където да отседнеш.

— Къде е Галоу? — Били Рей Сангуайн попита празната стая.

— Другаде — каза гласът, изкривен от тенекиения високоговорител, увиснал в ъгъла. — Всички са другаде.

Стените бяха студен камък. Една-единствена врата, никакви прозорци, самотно огледало. Сангуайн бе почти сигурен, че зад стъклото го наблюдава камера.