Дерек Ланди - Мрачни дни

Дочу мъжки глас. После гаден смях. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-ясно го чуваше. Все още не можеше отчетливо да разбере думите. Гласът сякаш се приближи много в момента, в който момичето подмина една врата, но когато се върна и долепи ухо до нея, се оказа, че не чува по-ясно. Намръщи се и отстъпи пак в коридора, следвайки звука на гласа и очите й полека се преместиха към пода. В камъка точно до вратата имаше отвор. Шахта. Валкирия позна гласа на Кенспекъл, но все така не разбираше нито дума от казаното.

Застана на четири крака и надникна през отвора. Мрак. Пълен мрак. Валкирия легна по корем на пода и пропълзя в шахтата. Почака очите й да свикнат с тъмното, под ръцете си усещаше дебел слой прах. Пропълзя напред, подпряна на лакти, удари си главата в тавана на шахтата и изскърца със зъби от болка. Вече ясно чуваше какво говори гласът.

— … толкова мило от тяхна страна да ми дадат с какво да си играя, не мислиш ли? Толкова са досетливи. Не искат да се отегчавам.

Валкирия продължи напред и усети как гъста паяжина се полепи по лицето й. С едва овладяна погнуса я почисти, прогонвайки с всички сили представата за пропълзели в косата й едри паяци. Пред нея имаше процеп, лъч в тъмнината: мястото, където шахтата се отваряше към стаята, от която долиташе гласът. Валкирия запълзя бързо още напред, притисна лице до ледения камък и надникна през процепа.

Танит не беше с белезници, нито беше окована за стената. Вместо това седеше в едно кресло, ръцете й почиваха на облегалките отстрани, преметнала крак върху крак. Срещу нея, в абсолютно същото кресло, седеше старец. Бялата му коса беше сплъстена, а под очите му имаше черни кръгове. Трябваше й цяла минута, за да познае Кенспекъл.

До всяко от двете кресла стоеше по една ниска масичка. На тази до Танит имаше чашка за чай върху чинийка, на тази до Кенспекъл — също, но придружена от чайник и купичка, пълна с бучки захар. Стаята беше цялата каменна, но под креслата беше постлан килим, а на стената до тях висеше оръфано бродирано пано. Имаше и лампа без абажур, зарязана в противоположния ъгъл на помещението. Крушката й не светеше, пукната. Целият ъгъл представляваше извратен опит за имитация на домашна топлина и уют, но всичко се беше получило неестествено, изкривено и разстройващо страшно.

Кенспекъл сръбна от чая си и остави чашката върху чинийката с деликатно зън.

Лицето на Танит беше изопнато, пренапрегнато и мокро от пот. Погледът й беше размътен, а тялото — сковано. Валкирия затърси с поглед знак, че магическите й сили са били отнети или ограничени, но не забеляза нищо.

До по-близкото до отвора на шахтата кресло се беше събрала малка локвичка засъхнала кръв. Валкирия проследи мислената линия, по която кръвта трябва да беше покапала и за първи път обърна внимание на дланите на Танит. На пръв поглед всичко беше наред, но при внимателно вглеждане се виждаше, че са изцапани — сякаш някой беше взел парцал и ги беше избърсал набързо и небрежно, без да почисти всичката кръв от тях.

В този момент Валкирия забеляза, че светлината се отразява в нещо метално и лъскаво върху горната част на дланта на Танит и осъзна, че и двете ръце на русата магьосница са заковани за облегалките на стола. Стомахът на момичето се преобърна.

Внезапно й се доплака, сълзите потекоха от очите й. Видя още два гвоздея. Бяха грамадни — дебели на вид, стари и ръждиви. Пронизваха ключиците на Танит, приковавайки тялото й изправено за креслото. Пети гвоздей влизаше в десния й крак, точно над коляното, продължаваше надолу, пробождаше и левия и ги държеше заедно, кръстосани в естествена поза, но и заковани един за друг.

Кенспекъл отново говореше нещо, но Валкирия не слушаше думите. Не сваляше поглед от приятелката си. Не можеше да си поеме дъх. Изведнъж й стана страшно горещо, усети колко е тясна шахтата, твърде тясна, непоносима. Трябваше да се измъкне от там. Трябваше да пропълзи назад към отвора в пода, през който беше влязла, после да слезе долу, да разбие вратата на онази стая и с голи ръце да изтръгне оная Останка от тялото на професора. Това беше единственото нещо на този свят, което трябваше да направи. Всичко друго изгуби всякакво значение.

Опита да пропълзи назад, а гневът й продължаваше да кипи. Вреше, надигаше се, давеше я. Тялото й не помръдваше и на сантиметър. Не можеше да се върне. Паниката се прибави към гнева, адреналинът й скочи невъзможно, едно малко гласче дълбоко в съзнанието й нашепваше да се успокои, но тя не го слушаше, не можеше да го послуша.