Дерек Ланди - Мрачни дни

— Известна ми е тайната ти — избъбри бившият детектив. — И сега ти си уплашена. Страхуваш се от онова, което той ще ти стори, когато я узнае.

— Разказал ли си тайната ми на някой друг, Рем?

— На всички съм я разказал.

Чайна се усмихна.

— Лъжец. На никого нищо не си разказал.

Мъжът заклати глава.

— Разказал съм я. Разказал съм. Не знаеш дали лъжа или не.

Ръката на Чайна се плъзна в чантичката й.

— Последните единайсет месеца са били много тежки за теб, нали? Нямал си си никого, към когото да се обърнеш за помощ. Никакви приятели. Никакви колеги. Само ти и малкият ти сбъркан мозък. Имал си нужда само от един-единствен момент на просветление… Но той така и не е дошъл, права ли съм?

Крукс облиза устни.

— Всички знаят какво си сторила. Аз им разказах. Всички говорят само за теб. Шепнат си. Чайна Сороуз, Чайна Сороуз, тя е онази, онази същата, казват. Тя е онази същата. Нефариан Серпин уби Скълдъгъри Плезънт, но Чайна Сороуз беше онази, която подмами семейството на скелета в капана.

Чайна пристъпи напред. Крукс щракна с пръсти и пламъкът лумна в дланта му. Чайна дръпна спусъка. Куршумът съсипа прекрасната чантичка и в гърдите на Рем Крукс зейна кървава дупка. Той падна назад, пламъкът в ръката му изчезна и когато Чайна прекрачи тялото му и отмина, бившият детектив вече не беше сред живите.

Последният път, когато Валкирия беше виждала този замък, беше в деня, когато се наложи да бяга от него. Тъкмо бяха спасили Скълдъгъри и Кухите хора на Серпин ги притискаха от всички страни.

— Толкова пъти съм те спасявала, че… — промърмори момичето.

— Моля? — погледна я Скълдъгъри.

— Нищо.

Всички входове през партерното ниво бяха зазидани, затова влязоха през прозорец на първия етаж и поеха надолу. Беше студено и тихо. Скълдъгъри крачеше първи по каменните стъпала, следван от Флетчър и Антон Страха. Последни бяха Гастли и Валкирия.

Стълбището към подземията също се оказа зазидано.

— Разпръснете се — каза Скълдъгъри. — Търсим каквито и да било признаци за скорошно човешко присъствие.

Разделиха се. Валкирия пое към задната част на замъка. Тук-там се мяркаха самотни стари мебели, плътно покрити с прах, нелепо стърчащи в пустите стаи. Момичето влезе в дневна с богато украсена камина, хвърли един поглед и се обърна да си излезе обратно, но в следващия миг се спря. Начинът, по който издълбаните на пода пред камината жлебове улавяха светлината, привлече вниманието й. Момичето коленичи и прокара пръсти по оронените им ръбове. Без да е специалистка, Валкирия се сети, че тези жлебове са тук от времето, когато замъкът е бил построен. През годините по тях многократно се е плъзгало нещо тежко. Но дали това е ставало и наскоро?

Момичето стъпи на цокъла на камината и плъзна ръка по лавицата над нея. В десния й край нямаше никаква прах, пръстите й напипаха лъскав камък. Усети как нещо под ръката й поддаде и камината тихо се завъртя около оста си и бавно се обърна към друг, скрит зад нея студен коридор, полека завърши движението си и спря с меко щрак . Валкирия не помръдна. Коридорът беше тъмен и с каменни стени, осветяваха го факли, пъхнати в забити в камъка скоби. От лявата й страна висеше дебела верига, която пропадаше през широка дупка на пода, а нагоре се скриваше в същата дупка на тавана, сякаш беше част от някаква голяма система от макари.

А на два метра по-нататък с гръб към нея стоеше един Кух човек.

Светлината на факлите трепкаше по хартиената му кожа и очертаваше опънатите шевове, които придържаха тежките му юмруци към ръцете.

Валкирия опита да задвижи отново камината и да се върне в гостната, но механизмът явно беше блокиран. Кухият човек мръдна с глава, сякаш беше дочул нещо. Валкирия посегна към веригата и я стисна здраво с две ръце. Веригата пое нагоре, издигна момичето и то се промуши през отвора на тавана. Хвърли поглед надолу, Кухият човек се беше обърнал, но в полезрението му вече нямаше никой.

Валкирия стъпи на горния етаж и се огледа внимателно, преди да пусне веригата. Измъкна телефона си и провери покритието. Нямаше сигнал. Така и беше предполагала. Забърза надолу по коридора, придържайки се плътно до стената, стараейки се сянката й да не бърза пред нея и да я издава. Стигна до перпендикулярен коридор, надникна предпазливо иззад ъгъла и видя Спрингхийлд Джак.

Дръпна се на секундата назад и се сви. Три крачки деляха лондончанина от нея, но той ги измина спокойно, не погледна в сенките настрани и я подмина, без да я забележи. Когато съзнанието й отново заработи след уплахата, Валкирия преброи до десет, после до още пет, преди да се осмели да се изправи. Надникна отново зад ъгъла, но Джак вече се беше отдалечил по някакъв съседен коридор. Момичето пропълзя в обратната посока, мъчейки се да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и чудовището. Помисли си, че ако й се наложи да бяга от Кухите хора, сигурно ще се им се изплъзне, но да бяга от Джак… Нямаше да успее да направи и три крачки.