Дерек Ланди - Мрачни дни

— Замъкът на Серпин беше запечатан — обади се Скълдъгъри.

— Е, предполагам, че са намерили начин да го разпечатат.

Скълдъгъри се изправи и нахлупи шапката си. Измъкна от вътрешния джоб на палтото си навита на руло пачка банкноти и я остави на масата върху обърната наопаки картонена кофа от пържени пилешки бутчета.

— Благодаря ти за помощта — каза.

— Удоволствието беше изцяло мое — изсумтя Майрън.

Скълдъгъри докосна шапката си за поздрав и излезе. Валкирия стана да го последва.

— С интересни хора си се забъркала — тихо каза Майрън и тя се обърна да го погледне. — Прихващаш и от лошите им навици вече. Голяма остроумница си станала край детектива, както гледам.

— Изглежда, че така е станало, да.

— Само да те предупредя. На света може и да не са останали много хора, които да ми имат доверие, но онези, които имат доверие на твоя приятел скелета, са още по-малко. Казвам ти го само така, да ти дам храна за размисъл.

После надигна бирата и сръбна, а Валкирия се обърна и излезе от кухнята.

Скарабей и Били Рей приближиха и огледаха бомбата, оставена върху масата.

— Много бързо стана — промърмори Скарабей. — Вярно, че ти бяхме приготвили всички материали, но ми се струва, че свърши твърде бързо. Как успя?

— Съзнанието на това тяло пази много тайни — отвърна професор Граус. Оковите, които го държаха в неговата половина от помещението, не бяха заключени към стената, но бяха достатъчни, за да забавят движенията му. — Но на кого му пука? Свърших работата, нали? Не свърших ли работата? Сега работата е свършена. Вече трябва да ме освободите, нали така?

— Добави ли всички подобрения, които ти поръчах?

— Да, да, да — отвърна професорът. — Не беше проблем, не и за някой като мен. Това съзнание е великолепно. Съжалявам, че трябва да го напусна, но няма как, тялото е твърде грохнало.

Скарабей не знаеше кой знае колко за Механизма на опустошението, но този, който държеше в ръцете си, му изглеждаше съвсем наред.

— Няма да те освободим — каза той на Останката. — Твърде много неприятности можеш да създадеш. Например да разкажеш на враговете ни къде е скривалището ни.

Усмивката на Граус много бавно се стече от лицето му и изчезна.

— Вашите врагове са и мои врагове. Моите врагове са навсякъде. Всички са мои врагове. Освободете ме веднага!

— Няма да стане — отговори Били Рей. — Но все пак високо оценяваме работата, която свърши, за да ни помогнеш. Сега ще изпълним плана си и ако той успее, ще те освободим след това.

— Казахте, че ще ме освободите веднага!

— Успокойте се, професоре. Разбираме колко сте разстроен и в замяна сме ви донесли един подарък.

Граус наклони любопитно глава.

— Какъв подарък?

— Прекрасен — отвърна Били Рей с усмивка. — Подарък, с който да си играете и да веселите малкото си сърчице.

Вратата на помещението се отвори и сред звън на окови вътре пристъпи Танит Лоу.

— Това е нашият подарък — заяви Скарабей — за теб.

Граус плесна с ръце и се разсмя.

Над леглото беше нарисуван магически символ. Грееше меко, а енергията му се вливаше в тялото на Чайна. Тя лежеше точно отдолу със затворени очи, с ръце, скръстени на корема, а съзнанието й беше съсредоточено върху символа и контролираше силата му. Приливите и отливите на магия бушуваха в Чайна като бурно море, но за външен наблюдател това вълнение беше невидимо. Вместо бурно море той би видял спокойно езеро, по чиято повърхност не пробягва дори една вълничка — в стаята цареше пълен покой. Чайна така предпочиташе.

Символът угасна и очите на магьосницата се отвориха. Тя се изправи спокойно, без да бърза. Докато се обличаше, не откъсваше очи от образа си в огледалото. Изглеждаше бледа и слаба. Тялото й беше все още уморено, магическите способности — все така изтощени. Не беше достатъчно силна да извърши онова, което се налагаше да извърши, но задачата не можеше да чака.

Чайна излезе от спалнята си, извади пистолет от чекмеджето на писалището си и го прибра в дамската си чантичка. Не можеше да рискува да използва някоя от собствените си коли, затова си повика такси и стоически издържа четирийсет и пет минути, през които шофьорът горещо й се обясняваше във вечна любов. Когато стигнаха, където трябва, тя го отпрати и човекът си замина, облян в сълзи.

Чайна стъпи на изронения асфалт и пое по тясната пътека между прогнила ограда от дъски и висок рушащ се зид. Пътеката, обрасла с трева и бурени, я изведе до закътана малка къщичка, скрита от любопитни очи и преминаващи автомобили. Потропа на вратата, отвори й дребничък мъж с костюм и жилетка. На лицето му бяха изписани всичките разочарования на живота, примесени с вечен стремеж към постигане на логиката на нещата, увенчан с непрестанни провали. Името на мъжа беше Прейв и при вида на Чайна изпъкналите му очи се разшириха двойно, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си и да се търкулнат надолу по бузите му.