Дерек Ланди - Мрачни дни

— Планът ме урежда — каза му и напусна заведението.

Къщата имаше лице.

Двата големи прозореца на първия етаж сякаш следяха Бентлито, което спря отпред. Боята на фасадата приличаше на суха кожа, напукана и олющена, предната врата зееше като зяпнала уста. Щеше да е страшна, осъзна Валкирия, ако не бяха спуснатите щори на прозорците, които придаваха на къщата полузаспало изражение. Цялостното впечатление беше, че човек я сварва насред някаква гигантска прозявка.

— Едно време — почна Скълдъгъри, — Майрън Скитника търгуваше с информация, точно като Чайна. И както нея я уважават в магьосническия свят, така го уважаваха и него. Докато един ден всичко приключи.

— Как така? — попита Валкирия.

— Преди сто и петдесет, да не бяха и двеста години, господин Блис научи истинското име на Майрън. Майрън и Блис се ненавиждаха, вечно си вдигаха скандали, вечно се държаха за гушите. Една вечер, в една кръчма в Белфаст, когато седели заедно и се предполагало да обсъждат поредния план за справяне с Меволент, двамата отново почнали да спорят. Не съм присъствал лично, но както ми разказаха, Майрън почнал да дразни Блис, предизвиквал го, а господин Блис само се облегнал назад на стола си и много спокойно и съвсем тихо изрекъл: „Лодиган, вън“ . Майрън побелял като платно и на секундата си излязъл. Господин Блис само се усмихнал.

— Лодиган ли е истинското име на Майрън?

— Ами да. Не можеш дори да си представиш колко бързо се разпространява подобна новина. И после, просто ей така, животът на Майрън, животът, който той си бил изградил с толкова усилия, приключи. Той се занимаваше с информация, а това вече не беше възможно — всички знаеха истинското му име, всеки можеше да го контролира и да го принуди да издава тайни или да лъже. Приятелите му го напуснаха. Жената, с която живееше тогава, се изнесе на следващия ден. Светът му рухна.

— Това е ужасно.

— Предполагам, че си права. Но да дразниш господин Блис… Грешката си е била на Майрън.

— Но ти си останал приятел с него, нали? С Майрън, искам да кажа? Останал си му приятел, когато всички са го изоставили?

— Всъщност, в интерес на истината, ние с него никога не сме били приятели. А дори и да бяхме, това нямаше да има значение, защото, когато са се развивали въпросните събития, мен ме нямаше. По онова време ми беше писнало от всичко. Беше ми писнало от войната и единственото, което исках, беше тя да свърши. Когато се върнах и чух какво е станало с Майрън, вече с нищо не можех да му помогна, дори и да исках.

— Но сега се надяваш, че той все още има източници и дочува полезна информация оттук-оттам, нали?

— Чайна още не е оздравяла, може и да е пропуснала някои важни неща. Не можем да си позволим лукса да я чакаме да се възстанови, така че, да, принудени сме да ползваме източници от дъното. А ако има място, на което Майрън да се чувства у дома си, го това е именно на дъното.

Слязоха от колата и Валкирия последва Скълдъгъри през разбитата порта на двора. Стъпките им хрущяха по пътеката, която водеше към къщата. Надникнаха през отворената входна врата. Влажните стени бяха покрити с мърляви зеленикави тапети, нашарени с големи петна на местата, където хартията беше избеляла от слънцето. Подът беше гол, а стълбището — застлано с килим. Който и да е бил собственикът на тази къща през 70-те години на двайсети век, очевидно е искал килимът да отива по цвят на тапетите, но ефектът беше противен — десенът на килима предизвикваше асоциация с гнойна жлъчка. Скълдъгъри прокара леко кокалчетата на пръстите си по касата на вратата и дълбоко в къщата се дочу шумолене.

В следващия миг се отвори една от вътрешните врати. Майрън Скитника не беше нито кой знае колко висок, нито особено строен, нито пък красив. Всъщност, не беше нищо особено. Беше стандартен и незабележим като всеки блед и небръснат отдавна мъж.

— Скълдъгъри — рече. — Сянката ти не е падала на прага ми от сума ти време.

— Нямаше ме.

— Чух. Това ще да е Валкирия Каин, а?

Валкирия се усмихна и подаде ръка. Майрън й обърна гръб.

— Влизайте — каза.

Мъжът се стори на Валкирия особено отблъскващ. Въпреки това двамата го последваха в кухнята. Масата беше зарината с празни кутии от пица и шишета от вино, в мивката се извисяваше камара мръсни чинии. Остатъци, които вероятно са били храна, отдавна бяха засъхнали по съдовете и се бяха спекли окончателно, а Валкирия забеляза, че буквално всяка една чаша в помещението имаше зелена плесен по ръба. Въздухът беше спарен, мухи жужаха и се блъскаха в мръсните прозорци.