Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Мисълта на Бруенор рязко се върна към настоящето.

— Мислиш ли, че ще успеят да се върнат навреме за битката — попита той Кати-Бри, а в очите му заигра странен пламък.

Кати-Бри сви рамене.

— Ако не се бавят много в Калимпорт — отвърна тя, озадачена от въпроса на джуджето — очевидно бе, че Бруенор си е наумил нещо, но то нямаше нищо общо с битката за Митрал Хол. — Могат да се движат доста бързо из южните земи, дори и през зимата.

Бруенор скочи от леглото и се втурна към вратата, грабвайки еднорогия шлем по пътя си.

— Посред нощ? — ахна Кати-Бри, но време за чудене нямаше и тя побърза да го последва в коридора.

Без да забавя крачка и за миг, Бруенор се насочи право към стаята на Харкъл Харпъл и заблъска по вратата, събуждайки всички, които спяха в тази част на имението.

— Харкъл! — изрева той.

Кати-Бри беше достатъчно разумна, за да не се опитва да му пречи. Единственото, което можеше да направи, бе да вдига извинително рамене, всеки път, когато главата на някой любопитен Харпъл надникнеше от стаята си.

Най-сетне Харкъл, облечен само по нощница и шапчица с пискюл, отвори вратата, стиснал в ръка запалена свещ.

Бруенор го дръпна обратно в стаята, а Кати-Бри побърза да влезе след тях.

— Можеш ли да ми направиш колесница? — без никакво предисловие попита джуджето.

— Да направя к-к-какво? — прозя се Харкъл, опитвайки се (не особено успешно) да прогони съня. — Колесница?

— Колесница! — изръмжа Бруенор. — От огън. Като оназ’, с която лейди Алустриел ме докара тук! Огнена колесница!

— Ами… — заекна Харкъл. — Никога досега не съм…

— Можеш ли да го направиш? — изрева Бруенор — нямаше време да слуша обърканото бъбрене на сънливия магьосник.

— Да… може и да успея — рече Харкъл, опитвайки се да звучи уверено. — Всъщност тази магия е едно от нещата, с които се слави лейди Алустриел. Никой от нас не е опитвал…

Харкъл усети гневния поглед на Бруенор и предпочете да не довършва изречението. Джуджето стоеше пред него, скръстило ръце пред гърдите си, мускулите му потръпваха неспокойно, а възлестите пръсти на едната му ръка нервно потропваха.

— Още тази сутрин ще говоря със Сребърната лейди — опита се да го успокои Харкъл. — Сигурен съм, че…

— Алустриел е тук? — прекъсна го Бруенор.

— Ами да — отвърна Харкъл. — Реши да поостане някой и друг…

— Къде е?

— В долния край на коридора.

— Коя стая?

— Утре заран ще те заведа… — започна Харкъл.

Бруенор сграбчи предницата на нощницата му и го дръпна надолу, докато очите им се изравниха. Долепил плътно лицето си до лицето на магьосника, така че носът на Харкъл се изкриви на една страна, Бруенор повтори въпроса си бавно и отчетливо, така, както искаше да му отговорят:

— Коя стая?

— Зелена врата, веднага след перилата — с мъка успя да каже Харкъл.

Бруенор му смигна весело и го пусна, после заобиколи Кати-Бри, отвръщайки на развеселения й поглед с решително поклащане на главата, и се втурна обратно в коридора.

— О! Но той не бива да безпокои лейди Алустриел по това време! — притеснено възкликна Харкъл.

Кати-Бри не успя да сдържи смеха си:

— Ами спри го тогава!

Харкъл се вслуша в тежките стъпки на джуджето, които се отдалечаваха по коридора, босите крака на Бруенор трополяха като камъни по дървения под.

— Не, не мисля, че ще го направя — отвърна Харкъл и по устните му плъзна развеселена усмивка.

Макар и събудена посред нощ, лейди Алустриел бе все така красива, прекрасната й сребърна коса излъчваше своя собствена, приглушена светлина, като нежният здрач, който плъзва над земята веднага след залез-слънце. При вида й Бруенор се опита да се успокои, припомняйки си къде се намира и как подобава да се държи в присъствието на една кралица.

— Ъ-ъ-ъ — заекна той, внезапно засрамен от постъпката си. — Моля за извинение, лейди Алустриел…

— Късничко е, кралю Бруенор — при вида на джуджето, облечено само по нощница и с еднорогия шлем на главата, Алустриел не можа да сдържи развеселената си усмивка. — Какво те води при мен в този час на нощта?

— Ами с всичко дето стана тез’ дни, така и не разбрах, че още си в Дългата седловина, лейди — обясни Бруенор.

— Няма да си тръгна, без да ти се обадя — все така сърдечно отвърна Алустриел. — Нямаше смисъл да си разваляш съня… нито пък моя.

— Не съм дошъл, за да се сбогувам — каза Бруенор. — Тук съм, защото се нуждая от помощта ти, лейди.

— Незабавно?

Бруенор кимна отривисто.