Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Двеста мили на юг от Балдуров яз, Ентрери стоеше на палубата на калимпортския кораб и наблюдаваше нощното небе.

— По море — промълви той, разчитайки правилно огнения сигнал.

После се обърна към полуръста, който стоеше до него:

— Приятелите ти са след нас, на по-малко от седмица път — каза му той. — Справят се доста добре.

Думите на убиеца изобщо не зарадваха Риджис. Промяната в климата вече бе очевидна. Зимата бе останала далеч зад тях и горещият южен вятър още повече засилваше страха му. Нямаше да спират никъде по пътя и никой кораб — дори да се намираше на по-малко от седмица път — не можеше да ги настигне.

Риджис вече мислеше за онова, което го очакваше в Калимпорт, опитвайки се да приеме неизбежността на срещата си с водача на старата си гилдия.

Пук паша не прощаваше лесно. Риджис бе виждал със собствените си очи жестоките наказания, налагани от него на онези, които бяха откраднали от другарите си. А пък Риджис бе отишъл още по-далеч, като не само се бе осмелил да открадне нещо, което принадлежеше на самия ръководител на гилдията, но и бе посегнал на онова, което пашата ценеше повече от всичкото злато и скъпоценности в хазната си — магическия медальон. Обзет от черно отчаяние, Риджис сведе глава и бавно закрачи към каютата си.

Нещастието на полуръста ни най-малко не помрачи радостната възбуда, която бе обзела Ентрери. Пук щеше да си получи рубина и полуръста, а той самият щеше да бъде богато възнаграден за добре свършената работа. Ала не златото бе истинската награда за усилията на Ентрери.

Убиецът искаше единствено Дризт До’Урден.

Тази нощ Ентрери не бе единственият, който наблюдаваше огнените кълба в небето над Балдуров яз. Дризт и Уолфгар стояха на палубата на „Морски дух“, който вече бе навлязъл в открито море, макар че от калимпортския кораб все още го деляха повече от сто и петдесет мили, и гледаха причудливия танц на огъня в нощното небе, чудейки се какво ли може да означава.

— Магьосник — предположи Дюдермонт и се присъедини към тях. — Навярно точно в този момент води ожесточена битка с някое небесно чудовище. Дракон или някой друг от зверовете, които обитават висините.

Дризт присви очи, опитвайки се да разбере какво става в небето. Не видя нищо, освен огнените кълба — нито черни сенки, които да се борят с тях, нито нещо, към което да са насочени пламъците, но може би „Морски дух“ се намираше прекалено далеч, за да може той да различи какво става.

— Не, не е битка — намеси се Уолфгар, улавяйки последователността, с която пламъците осветяваха небето. — Това е сигнал. Три и едно. Три и едно. Само че ми се струва доста сложно за обикновено съобщение. Един бърз конник щеше да свърши същата работа.

— Освен, ако не е предназначено за някой кораб — отбеляза Дюдермонт.

Дризт, който беше достигнал до същото предположение, усети, че го обзема безпокойство — какво ли казваха огнените сигнали и кой ли ги изпращаше?

Дюдермонт се вгледа по-внимателно в нощното небе.

— Може би си прав — съгласи се той, когато видя, че Уолфгар бе уловил напълно точно последователността на сигналите. — Балдуров яз е важно пристанище, там всеки ден идват и си отиват много кораби. Сигурно някой магьосник поздравява приятелите си или се сбогува с тях по особено впечатляващ начин.

— Или пък им съобщава нещо — добави Дризт и хвърли многозначителен поглед на Уолфгар.

Варваринът прекрасно разбра какво иска да каже приятелят му, а по свъсеното му изражение Дризт лесно можеше да се досети, че и той си мисли същото.

— Ала за нас това е само една интересна гледка и нищо повече — заключи Дюдермонт и ги потупа приятелски за лека нощ. — Просто забавно представление.

Дризт и Уолфгар се спогледаха — някак си не можеха да повярват, че всичко е толкова просто.

— Какво ли е намислил Артемис Ентрери? — силно озадачен, Пук паша не усети, че е изрекъл на глас мисълта, която не му даваше покой.

Оберон, който го наблюдаваше от кристалното кълбо, сви рамене.

— Никога не съм се опитвал да разбера мотивите на Артемис Ентрери — каза той.

Пук кимна и продължи да крачи напред-назад зад стола на Ла Вал.

— Все пак мисля, че едва ли двамата имат нещо общо с медальона — продължи Оберон.

— Навярно някакви лични врагове, които Ентрери си е създал по пътя и които сега търсят отмъщение — съгласи се Пук.

— А може би са приятели на полуръста — подхвърли Оберон. — Но защо тогава Ентрери ще ги насочва по следите си?