Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Политика — сви рамене Дюдермонт. — Ала владетелите на двата града тайно желаят търговията и с тяхна подкрепа десетина кораба са успели да си създадат необходимите връзки, за да я поддържат. Ето как „Морски дух“ има две родни пристанища, което е от полза за всички.

— Две родни пристанища — усмихнато отбеляза Дризт, — в които капитан Дюдермонт да търгува. Хитро.

— Това далеч не е всичко — продължи Дюдермонт, все така широко усмихнат. — Пиратите, които безчинстват из северните води, предпочитат да се държат настрани от корабите на Града на чудесата, а пък тези, които кръстосват южните морета, гледат да не предизвикват гнева на Калимпорт и огромната му армада. Около Асавирския провлак минават много търговски кораби и пиратите, които дебнат там, предпочитат да нападат онези, които плават под флага на някой по-незначителен градец.

— Искаш да кажеш, че никога не ви безпокоят? — въпросът на Уолфгар прозвуча неуверено и леко саркастично, сякаш още не бе решил дали цялата тази история с двата флага му допада или не.

— Никога? — повтори Дюдермонт. — Не, не никога, но рядко. А когато някой пират все пак реши да ни нападне, ние вдигаме всичките си платна и побягваме. На пръсти се броят корабите, които могат да настигнат „Морски дух“, когато вятърът издуе платната ни.

— А ако все пак ви настигнат? — настоя Уолфгар.

— Тогава ще ви се отдаде възможност да ми покажете, че не сбърках, когато ви взех на кораба си — разсмя се Дюдермонт. — Все ми се струва, че оръжията ви могат да накарат и най-свирепия пират да се позамисли сериозно, преди да ви нападне.

Уолфгар вдигна Щитозъб, който лежеше на земята до него и рече:

— Надявам се, че вече съм свикнал достатъчно с движенията на кораба, за да съм готов за такава битка. Някой по-силен замах може да ме запрати през борда?

— В такъв случай просто доплувай до пиратския кораб и го потопи! — отвърна Дризт.

В една сумрачна стая на върха на кулата си в Балдуров яз, магьосникът Оберон гледаше как „Морски дух“ все повече се отдалечава от пристанището. Той се приведе още по-ниско към кристалното кълбо, мъчейки се да види по-добре елфа и грамадния варварин, които стояха на палубата заедно с капитана. Очевидно бе, че двамата не са тукашни. Варваринът със своите дрехи и русата си коса, сигурно принадлежеше към едно от племената, които живееха далеч на север, отвъд Лускан и Гръбнака на света, в онези сурови земи, известни с името Долината на мразовития вятър. Колко далеч се намираше варваринът от дома си и колко необичайно бе да се види някой като него да плава в открито море!

— Какво ли общо имат те с рубина на Пук паша? — зачуди се Оберон, силно заинтригуван.

Може би Ентрери бе отишъл чак в далечната тундра, за да залови полуръста и сега тези двамата го преследваха по пътя му на юг?

Не че това беше негова работа. Оберон бе много доволен, че Ентрери бе поискал толкова лесно нещо в замяна на услугата, която му бе направил преди няколко години. Тогава (всъщност на няколко пъти) Оберон се бе възползвал от услугите на убиеца и макар че по време на посещенията си в Балдуров яз Ентрери никога не говореше за това, магьосникът винаги се чувстваше така, сякаш той го държи в ръцете си. Ала тази нощ дългът му към Ентрери най-сетне щеше да бъде платен и единственото, което се искаше от него, бе да даде един прост сигнал.

Всъщност, Оберон вече бе научил онова, което Ентрери искаше да знае, но любопитството му бе разпалено и той продължи да гледа отдалечаващия се „Морски дух“ още няколко минути. И този път, както преди, вниманието му бе привлечено от елфа, Дризт До’Урден, както Пелман бе споменал, че се нарича. У него имаше нещо странно, макар че магьосникът не можеше да си обясни какво точно бе то. Не че изглеждаше не на място, както грамадния варварин. По-скоро нещо в държанието му и най-вече в начина, по който гледаше света през необикновените си, лавандулови очи.

Тези очи просто не се връзваха с всичко останало.

Някаква магия, предположи Оберон, магия за предрешаване. Искаше му се да може да съобщи повече на Пук паша. Замисли се дали да не използва уменията си, за да се прехвърли на кораба и да проучи нещата отблизо, ала в момента не бе готов за подобна магия. Още повече, че това изобщо не го засягаше, за пореден път си напомни той.

А никак не му се щеше да се бърка в работите на Ентрери.

Още тази нощ Оберон полетя в тъмното небе, здраво стиснал магическата си пръчка в ръка. Високо, високо над заспалия град се издигнаха огнени кълба и изписаха своето съобщение за всеки, който можеше да го прочете.