Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала за Бруенор нищо не беше както трябва. Всички дни, прекарани в Бръшляновото имение, бяха изпълнени с вълнението от онова, което му предстоеше, с дълги разговори за армиите, които идваха от Адбарската цитадела и от Долината на мразовития вятър, за да му помогнат да освободи древното царство на дедите си от злото, което го бе осквернило. Бруенор имаше чувството, че раменете вече го болят от многобройните потупвания на харпъловци и техните гости, всички изгарящи от нетърпение да го поздравят предварително, задето най-сетне бе на път да си възвърне трона на своите предци.

Ала за Бруенор всичко, което се случваше през последните няколко дни, изглеждаше далечно и нереално, струваше му се, че играе роля, която му бе наложена, преди още да бъде готов за нея. Дошло бе време да се приготви за онова, за което мечтаеше от два века насам, още от деня, в който родът му бе разгромен и прогонен от Сребърните зали. Бащата на бруеноровия баща беше царувал над Митрал Хол, преди това на престола бе седял неговият баща и така чак до зората на рода Боен чук. Рожденото право на Бруенор изискваше от него да поведе армиите и да си възвърне Митрал Хол. Той трябваше да се възкачи на престола, на който някога бяха седели дедите му.

Ала именно там, в сърцето на древното джуджешко царство, Бруенор най-сетне бе разбрал какво наистина има значение за него. През последните десетина години в живота му се бяха появили много специални приятели, макар никой от тях да не принадлежеше на джуджешката раса. Дружбата, която се зароди и постепенно заякна между петимата, бе хиляди пъти по-важна от цяло кралство и неизмеримо по-скъпа от всичкия митрал на света. Постигането на двувековния блян на Бруенор вече му изглеждаше кухо и безсмислено.

Сега единственото, което имаше значение за джуджето, бяха нощите. Сънищата му — винаги различни, макар да му нашепваха все едно и също нещо — не се разсейваха с първите слънчеви лъчи, а оставаха с него през целия ден.

— Пак ли? — разнесе се зад него мек глас.

Бруенор погледна през рамото си и видя Кати-Бри. Знаеше, че няма нужда да отговаря, затова отпусна глава върху ръката си и потри очи.

— Пак ли беше за Риджис? — попита тя и се приближи.

Чу се тихо изщракване и Бруенор разбра, че бе затворила вратата.

— Къркорещия корем — меко я поправи той, използвайки прякора, който сам бе измислил на полуръста, превърнал се през последните няколко години в един от най-скъпите му приятели.

Джуджето вдигна крака от пода и ги върна в леглото.

— Трябва да бъда при него! — изръмжа то. — Или поне да го търся заедно с Уолфгар и елфа!

— Царството ти те очаква — напомни му Кати-Бри, по-скоро за да разсее угризенията му, отколкото да го разубеждава, че мястото му е при техните приятели — убеждение, което тя самата поддържаше с цялото си сърце. — Джуджетата от Долината ще са тук след месец, а Адбарската армия — след два.

— Да, ама не можем да тръгнем към Залите докат’ не свърши зимата!

Кати-Бри се огледа наоколо, опитвайки се да смени темата.

— Ще ти отива! — весело каза тя и посочи скъпоценната корона.

— Кое от тях? — рязко отвърна Бруенор, възпирайки хапливата си забележка.

Кати-Бри погледна към очукания шлем, който изглеждаше почти жалък до великолепната корона, и замалко не се изсмя с глас. Ала когато се обърна към джуджето и видя мрачния израз, изписан върху лицето му, докато гледаше стария си шлем, тя разбра, че въпросът му бе напълно сериозен. В този миг, почувства Кати-Бри, еднорогият шлем бе хилядократно по-ценен за Бруенор от короната, която му бе писано да носи.

— Вече са изминали половината път оттук до Калимпорт — отбеляза Кати-Бри, която напълно споделяше желанието на Бруенор. — Ако не и повече.

— Така е, пък и не ще да са много корабите, дето ще потеглят от Града на бездънните води сега, когато зимата вече чука на вратата — мрачно промърмори Бруенор, повтаряйки доводите, които Кати-Бри бе използвала, когато още на втората сутрин, след като бе пристигнал в имението, сподели желанието си с нея.

— Чака ни много работа — Кати-Бри упорито се опитваше да звучи бодро. — Дори няма да усетим как ще мине зимата. Пък и точно ще имаме време да се погрижим за всичко, та Залите да са готови, когато Дризт, Уолфгар и Риджис се завърнат.

Изражението на Бруенор си оставаше мрачно. Очите му все така не се отделяха от очукания шлем, ала мислите му се рееха далече, към онази съдбоносна сцена в Клисурата на Гарумн. Добре поне, че тогава се бе извинил на Риджис за често грубото си държание.