Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Помощ, за която трябваше да те помоля, още преди да пристигнем в имението.

Алустриел разбра, че джуджето е напълно сериозно и го въведе в стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Трябва ми една от онез’ колесници — каза Бруенор. — За да ида на юг.

— Искаш да настигнеш приятелите си и да им помогнеш да спасят полуръста, така ли? — досети се Алустриел.

— Да — отвърна Бруенор. — Знам къде ми е мястото.

— Ала аз не мога да те придружа — каза Алустриел. — Не мога да изоставя града си и да тръгна из Царствата.

— Никога не бих те помолил да го направиш, лейди.

— Тогава кой ще кара колесницата? Ти нямаш опит с подобни магии.

Бруенор се поколеба само за миг:

— Харкъл ще я управлява!

Алустриел не успя да скрие усмивката си. Харкъл, както толкова много от роднините си, непрекъснато се нараняваше, докато правеше магии. Алустриел знаеше, че няма да успее да разубеди джуджето, но чувстваше, че поне трябва да му посочи слабостите в този план.

— Калимпорт се намира много далече — напомни му тя. — Бързо ще стигнеш дотам с колесницата, ала връщането може да ти отнеме дълги месеци. Не трябва ли кралят на Митрал Хол да поведе своите армии в битката за древното си царство?

— Ще ги поведе — отвърна Бруенор, — стига да може. Ала сега трябва да бъда до приятелите си. Поне туй им дължа!

— Рискуваш много.

— Не повече, отколкото те са рискували за мен… безброй пъти.

Алустриел отвори вратата.

— Добре тогава — рече тя. — Това бе доблестно решение. Ти ще бъдеш достоен крал на Сребърните зали, Бруенор от рода Боен чук!

Това бе един от малкото случаи в дългия му живот, когато Бруенор се изчерви.

— Сега върви да си починеш — продължи Алустриел. — Ще видя какво мога да направя тази нощ. Ще те чакам на южния склон на хълма преди да е съмнало.

Бруенор кимна и тръгна към стаята си. За първи път, откакто бе дошъл в Дългата седловина, той спа спокойно.

Небето току-що бе започнало да просветлява в очакване на първите слънчеви лъчи, когато Бруенор и Харкъл се срещнаха с лейди Алустриел на южния склон. Харкъл с огромно удоволствие се бе съгласил да тръгне с Бруенор — винаги бе искал да покара някоя от прословутите колесници на Сребърната лейди. Сега обаче, застанал до джуджето с неговите великолепни доспехи и оръжия, той изглеждаше съвсем не на място, облечен в магьосническите си одежди, които бе втъкнал във високите кожени ботуши, и нахлупил причудлив сребърен шлем с бели, пухкави крилца от двете страни и забрало, което непрекъснато падаше пред очите му, въпреки всичките му усилия да го задържи на челото си.

След среднощното посещение на Бруенор, Алустриел не си бе легнала отново. Беше прекарала нощта, взирайки се в кристалното кълбо, което Харкъл й беше дал, и бродейки из далечни равнини в опит да разбере къде се намират приятелите на Бруенор. Беше научила доста неща през краткото време, с което разполагаше, и дори бе успяла да се свърже с духа на Моркай, който й бе разказал всичко, което знаеше.

Онова, което откри, я обезпокои немалко.

Сега, застанала на хълма, тя безмълвно гледаше на изток и чакаше пукването на зората. Щом първите слънчеви лъчи надникнаха над хоризонта, тя ги улови и изрече заклинанието. Само няколко минути по-късно до тях се появи обгърната от пламъци колесница, в която бяха впрегнати два огнени жребеца. Копитата им не докосваха земята, ала от пламъците, които ги обвиваха, над обсипаните с роса тревички се заиздигаха тънки струйки дим.

— Към Калимпорт! — провикна се Харкъл и се втурна към магическата колесница.

— Не, не към Калимпорт — спря го Алустриел.

Бруенор я погледна объркано.

— Приятелите ти не са достигнали южната империя — обясни тя. — Все още са в открито море. Нещо повече, още днес ще се изправят срещу голяма опасност. Летете на югозапад, докато стигнете океана, после тръгнете право на юг, без да изпускате брега от поглед.

При тези думи тя подаде един медальон на Бруенор. Когато го отвори, джуджето видя вътре образа на Дризт До’Урден.

— Медальонът ще ви предупреди, когато достигнете кораба, на който плават приятелите ви — обясни Алустриел. — Направих го сама преди доста седмици, за да разбера, ако на връщане от Митрал Хол пътят ви отведеше до Сребърния град.

Тя упорито избягваше изпитателния поглед на джуджето, досещайки се за хилядите въпроси, които сигурно напираха в ума му в този миг. Тихичко, почти притеснено, тя добави:

— Бих искала да си го получа обратно, когато вече не ти трябва.