Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Юздите изплющяха и колесницата се издигна в утринното небе, оставяйки огнена диря в синкавата омара на зората.

Вятърът свиреше край лицата им, докато се носеха право на запад. Колесницата подскачаше неудържимо, напред-назад, нагоре-надолу. Бруенор трескаво се опитваше да удържи юздите, а Кати-Бри отчаяно се мъчеше просто да се задържи на мястото си. Стените се люлееха заплашително, подът ту пропадаше, ту се издигаше високо, а веднъж дори се преметнаха през глава, макар — за щастие — всичко да стана толкова бързо, че никой не успя да изпадне.

Внезапно пред тях изникна огромен буреносен облак. Кати-Бри изкрещя предупредително, ала Бруенор, който все още не бе овладял тънкостите на управлението, не можа да направи нищо, за да промени курса на колесницата. Врязаха се в облака, оставяйки дълга струя дим след себе си, и бяха обгърнати от черен мрак. Няколко минути по-късно отново летяха в чистото утринно небе, а лицата им бяха мокри от влагата в облака.

Постепенно Бруенор посвикна с колесницата. С изгряващото слънце зад гърба си, той знаеше, че няма да изгуби правилната посока. Кати-Бри също успя да се посъвземе, макар все още да стискаше ниската, странична стена на колесницата с едната си ръка, докато другата с всички сили се бе вкопчила в рамото на джуджето.

Сребърният дракон лениво се обърна по гръб, докато се носеше върху утринния ветрец, скръстил четирите си крака върху корема си. Очите му бяха полузатворени и той с цялото си същество се наслаждаваше на сутрешната разходка. Това бе любимата му част от деня, времето, когато се изкачваше над облаците, за да избяга от шума на света отдолу и да се сгрее на силните слънчеви лъчи.

Внезапно добрият дракон видя как далеч на изток се появява огнена струйка и се насочва право към него. Това трябва да бе зъл червен дракон, реши сребърният и побърза да се скрие в един облак, за да изненада долното същество. Ала яростта бързо се изпари от прекрасните му очи, когато видя, че онова, което с трескава скорост се приближава към него, не е зъл дракон, а огнена колесница. Единственото, което се виждаше от кочияша, бе рогът на стар, очукан шлем, зад него седеше човешко момиче, с развени червеникави коси.

Сребърният дракон проследи летящата колесница с широко отворена уста. Живееше на този свят толкова отдавна, че вече почти нищо не можеше да го учуди или да предизвика любопитството му, ала сега сериозно се замисли дали да не проследи невероятната колесница.

В този момент повя хладен ветрец и прогони всички останали мисли от главата му.

— Хора! — поклати глава сребърният дракон и като се отпусна по гръб, отново се понесе над облаците.

Кати-Бри и Бруенор дори не видяха дракона. Очите им бяха приковани право напред — далеч на запад вече можеха да видят морето, над което се виеха кълба гъста, утринна мъгла. Половин час по-късно съзряха високите кули на Града на бездънните води да се издигат на север и полетяха над водата. Бруенор дръпна юздите, насочи колесницата на юг и се спусна по-ниско.

Твърде ниско.

Сивата мъгла ги обърна като воал и двамата вече не виждаха нищо, но затова пък толкова по-ясно чуха плисъка на вълните под себе си и съскането на парата, която се издигна от колесницата, когато водните струи я опръскаха.

— Вдигни я! — изкрещя Кати-Бри. — Летим твърде ниско!

— Трябва да летим ниско! — задъхано отвърна Бруенор, докато трескаво се бореше с юздите.

Всъщност, въпреки че се опитваше да прикрие неопитността си, той също разбираше, че летят твърде близо до водата. Влагайки всичките си сили, той успя да вдигне колесницата на няколко метра и да я задържи водоравно.

— Виждаш ли! — гордо заяви той. — Хем я изправих, хем можем да летим ниско.

И като хвърли поглед към Кати-Бри, която не изглеждаше особено убедена, добави:

— Трябва да летим ниско. Не можем да намерим проклетия кораб без да го виждаме!

В отговор Кати-Бри само поклати глава.

И тогава те наистина видяха кораб. Не онзи, който търсеха, но все пак кораб и то само на един-два метра от тях.

Кати-Бри изпищя, Бруенор също, и сграбчи юздите, принуждавайки жребците да полетят право нагоре така, че двамата с момичето замалко не паднаха от местата си. Палубата на кораба се завъртя под тях и започна да се отдалечава.

Ала мачтата все още се извисяваше над главите им.

Дори ако неспокойните духове на всички моряци, загинали в морето, се изправеха от водните си гробници и дойдеха да търсят разплата, лицето на човека, който седеше в наблюдателницата, надали би имало по-ужасено изражение от онова, което се изписа върху него сега. Дали скочи или се прекатури от уплаха, това не разбра дори самият той. Така или иначе морякът полетя надолу, но за щастие не уцели палубата и цопна зад борда само миг преди колесницата да профучи покрай наблюдателницата и да отчупи голямо парче от мачтата.