Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Дюдермонт посочи най-големия от островите на запад.

— Насочи кораба натам — нареди той на кормчията, — ала се пази от подводната скала. Отливът е настъпил, така че скалата трябва да се вижда.

Уолфгар се спусна от наблюдателницата и скочи на палубата.

— Иди на гротмачтата — каза Дюдермонт. — Вземи въжето и когато ти дам сигнал, дърпай с всички сили. Няма да имаме втори шанс.

Върху лицето на Уолфгар се изписа решително изражение и той сграбчи дебелото въже, като за по-сигурно го омота около китките и дланите си.

— Огън в небето! — провикна се един от моряците и посочи на юг, към по-големия от пиратските кораби. Един пламтящ къс смола проряза въздуха и цопна в океана далеч зад „Морски дух“. Водата закипя.

— Просто проверяват — обясни Дюдермонт. — Искат да разберат какво разстояние ги дели от нас.

Той се обърна назад, опитвайки се да прецени колко още ще се приближи големият кораб, преди „Морски дух“ да успее да достигне острова и да го използва като щит.

— Ако успеем да прекосим провлака между рифа и острова, ще им се изплъзнем — каза той на Дризт, а изражението му подсказваше, че е доста сигурен в успеха на плана си.

Ала още в мига, в който двамата започнаха да се надяват, че ще успеят да се измъкнат, на запад се показа мачта и още един кораб се зададе откъм провлака, през който Дюдермонт се канеше да избяга. Платната на новия кораб бяха свалени и екипажът явно се готвеше да щурмува „Морски дух“ на абордаж.

Дюдермонт зяпна от изненада и безпомощно се обърна към Дризт:

— Те са ни чакали! Заложили са капан и са ни чакали! Ала защо? — мъчеше се да разбере той. — Та ние не караме нищо ценно! Защо им е на пиратите да хвърлят три свои съда срещу един-единствен кораб?

Дризт като че ли знаеше отговора на този въпрос.

Сега пътуването им бе станало доста по-леко. Бруенор се бе настанил удобно и управляваше колесницата със сигурна ръка. Утринната мъгла се бе разпръснала и двамата развеселено гледаха корабите, над които прелитаха, и слисаното изражение, което се изписваше върху лицето на всеки моряк, който случайно вдигнеше поглед нагоре и ги видеше да профучават над него.

Много скоро достигнаха Шионтарската река. Бруенор се замисли за мит, после, тласкан от внезапен импулс, сви на запад и се отдалечи от брега.

— Сребърната лейди ни посъветва да летим близо до брега — напомни му Кати-Бри, веднага щом усети смяната в посоката.

Бруенор докосна магическия медальон, който висеше на врата му, и сви рамене:

— Той казва друго.

За втори път къс горяща смола се издигна във въздуха и цопна във водата, този път обаче в опасна близост до „Морски дух“.

— Може би ще успеем да минем покрай него — каза Дризт и посочи третия кораб, който все още не бе вдигнал платна.

Опитният капитан не мислеше така. Причината този кораб да застане там, бе за да му попречи да мине през провлака. Вярно бе, че „Морски дух“ щеше да успее да мине покрай кораба, ала за това щеше да им се наложи да заобиколят опасния риф и да се върнат в открити води. А дотогава вече отдавна щяха да са попаднали в обсега на катапулта.

Дюдермонт хвърли поглед назад. Корабът, който се намираше на изток от тях, бе вдигнал всичките си платна и пореше вълните по-бързо дори от „Морски дух“. Ако някой къс горяща смола повредеше дори едно от платната на „Морски дух“, щеше да бъде въпрос на броени минути, докато пиратите ги застигнат.

В този миг Дюдермонт видя още една заплаха, която до този момент бе останала скрита от него. Ярка светкавица порази палубата на „Морски дух“ — няколко въжета се скъсаха, по дъските нападаха трески от гротмачтата. Отслабено, дървото заскърца под тежестта на платната. Уолфгар се разкрачи широко и задърпа с всички сили.

— Не й давай да падне! — извика Дюдермонт.

— Там има магьосник — рече Дризт и посочи кораба, от който бе долетяла светкавицата.

— Боя се, че е така — мрачно отвърна Дюдермонт.

Изпепеляващият пламък в очите на Дризт красноречиво говореше, че елфът вече знае каква ще бъде първата му задача в битката. Дори и в тежкото, почти безизходно положение, в което се намираше корабът му, Дюдермонт усети, че изпитва жал към непознатия магьосник.

Решимостта на Дризт сякаш вдъхнови капитана и по лицето му плъзна лукаво изражение — току-що му бе хрумнал отчаян план.

— Заведи ни отдясно на бакборда им! — нареди той на кормчията. — Толкова близко, че да можем да ги заплюем в лицата!