Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Къде да те потърся, ако се наложи?

— В харема — отвърна Пук и му смигна. — Напрежението си казва думата.

Когато вратата на стаята се затвори зад гърба на Пук, Ла Вал се отпусна на един стол и отново се замисли за предстоящото завръщане на най-големия си съперник. Толкова много бе постигнал през трите години, откакто Ентрери напусна града. Беше станал главен помощник на Пук и бе получил тази стая на третия етаж, където живееха само най-приближените хора на пашата.

Тази стая, стаята на Ентрери.

Всъщност Ла Вал никога не бе имал неприятности с него. Двамата се разбираха прекрасно, макар да не можеха да се нарекат приятели, и неведнъж си бяха помагали взаимно. Не бяха един и два случаите, когато именно благодарение на Ентрери, магьосникът бе успявал да открие най-прекия път до целта си.

А и онзи неприятен случай с Манкас Тиверос. Манкас Могъщият, както го наричаха в Калимпорт, също беше магьосник и преди няколко години се бе спречкал с Ла Вал заради произхода на една магия. Всеки от тях твърдеше, че именно той е създателят й и всички в Калимпорт вече очакваха избухването на магьосническа война, когато Манкас внезапно и без никаква очевидна причина напусна града, оставяйки бележка, в която отричаше да има нещо общо със създаването на магията и приписваше цялата заслуга на Ла Вал. Никой повече не видя Манкас — нито в Калимпорт, нито където и да било другаде.

— Е, добре… — въздъхна Ла Вал и отново се обърна към кристалното кълбо.

Присъствието на Артемис Ентрери си имаше и своите добри страни.

Внезапно вратата на стаята му се отвори и Пук надникна вътре.

— Изпрати съобщение до гилдията на дърводелците — нареди той. — Кажи им, че имаме нужда от неколцина добри майстори още сега.

Ла Вал го погледна неразбиращо.

— Харемът и съкровищницата остават! — престори се Пук на раздразнен, задето магьосникът не може да разбере накъде бие. — А нямам никакво намерение да ти отстъпя своите покои!

Ла Вал се намръщи — като че ли започваше да разбира.

— Още по-малко пък възнамерявам да кажа на Артемис Ентрери, че няма да може да си получи стаята обратно — продължи Пук със същия тон. — Не и сега, когато се справи така добре със задачата си!

— Разбирам — мрачно рече магьосникът — явно отново щеше да му се наложи да се върне на някой от долните етажи.

— Ето защо — разсмя се Пук, наслаждавайки се на малката си шега — ще трябва да се построи нова стая. Между покоите на Ентрери и харема. Нека я направят по твой вкус, скъпи приятелю. И не жали златото!

Той смигна на помощника си и затвори вратата.

Магьосникът избърса очите си. Пук и досега не спираше да го изненадва… приятно, както винаги.

— Щедър господар си ти, Пук паша! — прошепна той в празната стая.

Пук наистина знаеше как да се отнася с хората си. Едва-що бе напуснал стаята и Ла Вал вече се взираше в кристалното кълбо, а на лицето му бе изписано решително изражение. На всяка цена трябваше да открие Ентрери и полуръста. Нямаше да разочарова щедрия си господар.

Тласкан от течението на Шионтарската река и от северния ветрец, който издуваше платната му, „Морски дух“ се отдалечаваше от Балдуров яз с огромна скорост, а около носа му хвърчаха големи късове бяла пяна.

— Още днес ще оставим Саблен бряг зад гърба си — каза Дюдермонт на Дризт и Уолфгар. — Оттам продължаваме на изток и няма да видим суша, докато не достигнем Асавирския провлак. След това ще се отправим на юг, а после отново ще поемем на изток към Калимпорт.

И като посочи флага (златно поле, прорязано от коси сини линии), който моряците вдигаха на мачтата в този момент, повтори:

— Калимпорт.

Дризт хвърли заинтересован поглед на капитана — доколкото знаеше, това не бе; обичайна практика сред моряците.

— На север от Балдуров яз плаваме под знамето на Града на бездънните води — обясни Дюдермонт. — А когато отиваме на юг, вдигаме флага на Калимпорт.

— И двата града го приемат? — учуди се Дризт.

— Достатъчно са разумни, за да го приемат — засмя се Дюдермонт. — Калимпорт и Градът на бездънните води са заклети врагове и никой не иска да отстъпи. Търгуват помежду си — няма как, търговията им носи огромни печалби — ала рядко допускат в пристанищата си кораби, на чиято мачта се вее знамето на съперника им.

— Глупава гордост — вметна Уолфгар и с болка си спомни как само допреди няколко години племената на тундрата бяха живели по същия начин — разделени и изпълнени с недоверие и неприязън едно към друго.