Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Пук прокара пръсти през косата си. Три години. Ентрери, най-страховит измежду страховитите, се завръщаше при него след три дълги години. Той погледна към магьосника, а в очите му се четяха безброй въпроси.

— Заловил е полуръста — каза Ла Вал.

По лицето на Пук грейна широка усмивка и златните му зъби проблеснаха на светлината на свещта, докато той нетърпеливо се привеждаше напред.

Ла Вал бе истински щастлив, че може да зарадва господаря си като му съобщи новината, която Пук очакваше от толкова дълго време.

— Носи и рубинения медальон! — продължи Ла Вал и тържествуващо стовари юмрук върху масата.

— О, да! — възкликна Пук и доволният му смях огласи стаята.

Неговият рубин, най-скъпоценното нещо, което притежаваше. С помощта на магическите сили на камъка щеше да се сдобие с още повече власт и богатство. Хората не просто щяха да му се подчиняват, те сами щяха да искат да му слугуват.

— Е, Раситър — промърмори Пук под носа си, когато се сети за надмощието, което медальонът щеше да му даде над плъхочовека. — Отношенията ни са на път да се променят, мой миши приятелю!

— Ще имаш ли нужда от него, когато отново си възвърнеш медальона? — попита Ла Вал.

Пук сви рамене и погледна към малката завеска, която се полюляваше в другия край на стаята.

Тароския пръстен.

Само при мисълта за него лицето на Ла Вал се покри с мъртвешка бледност. Тароският пръстен беше могъщ магически предмет, който можеше да пренесе собственика си — или неговите врагове — през самите Равнини на съществуванието. Ала за силата му се плащаше висока цена. Дело на най-черно зло, Тароският пръстен като че ли черпеше могъществото си от жизнените сили на онзи, който го използваше — в малобройните случаи, когато му се бе наложило да прибегне до него, Ла Вал имаше чувството, че губи частица от себе си.

Магьосникът ненавиждаше Раситър, ала се надяваше, че господарят му ще намери начин да си уреди сметките с плъхочовека, без да се налага да прибягва до пръстена.

Ла Вал вдигна поглед и видя, че Пук го наблюдава внимателно.

— Разкажи ми още — нетърпеливо настоя той.

Ла Вал безпомощно сви рамене и постави длан върху кристалното кълбо.

— Аз самият не успях да ги зърна — каза той. — Артемис Ентрери винаги успява да се изплъзне от кълбото ми. Ала според Оберон не са далеч. Наближават северната граница на Калимшан, ако вече не са я достигнали. А и вятърът е попътен, господарю. Ще бъде тук след една-две седмици, не повече.

— И води Риджис със себе си? — попита Пук.

— Да.

— Жив?

— И още как — отвърна магьосникът.

По устните на Пук плъзна зла усмивка:

— Прекрасно!

Как жадуваше отново да види предателя! Какво не би дал, за да почувства тънкия врат на полуръста между пръстите си! След като Риджис избяга с медальона, за гилдията настанаха лоши времена. В действителност, неприятностите се дължаха най-вече на несигурността, която Пук изпитваше, когато след толкова дълго време му се наложи да се справя без медальона, както и на почти фанатичната му (и доста скъпа) решимост на всяка цена да открие предателя. Той дори обвиняваше Риджис за съюза си с плъхочовеците — ако все още притежаваше медальона, никога не би имал нужда от Раситър.

Ала сега всичко щеше да се нареди чудесно, вярваше Пук. Сега, когато бе на път да си възвърне рубина и когато имаше плъхочовеците на своя страна, можеше дори да разшири властта и да надскочи границите на Калимпорт, подчинявайки гилдиите из целия Юг с помощта на верни слуги и хората на Раситър.

Когато вдигна очи, Пук видя, че магьосникът го гледа притеснено.

— Какво ли ще каже Ентрери, когато научи за новите ни съюзници? — тревожно попита той.

— Ах, бях забравил, че той още не знае за тях — каза Пук. — Нямаше го дълго време.

Замисли се за миг, после сви рамене.

— В крайна сметка и той, и те са в един и същ занаят. Ентрери ще трябва да ги приеме.

— Раситър може да изкара всеки от кожата му — продължи да се безпокои Ла Вал. — Представи си, че реши да се противопостави на Ентрери.

При тази мисъл Пук избухна в смях.

— Мога да те уверя, че Раситър ще допусне подобна грешка само веднъж.

— И после плъховете ще трябва да си търсят нов главатар — подсмихна се магьосникът.

Пук го потупа по рамото и тръгна към вратата.

— Научи всичко, което можеш — нареди му той. — И ме извикай, ако успееш да ги зърнеш в кристалното кълбо. Нямам търпение отново да видя лицето на полуръста. Доста големи сметки имам за уреждане с него!