Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Никога нямаше да ме победят! — мрачно заяви Кати-Бри. — Твърдо бях решена да видя лика ти, издялан в Залата на кралете, а името ти — сред имената на твоите славни предшественици, там, където му е мястото!

Бруенор я привлече към себе си и я прегърна с всички сили. От всички титли и славни имена, които си бе спечелил досега и които може би го очакваха в бъдеще, никоя не му подхождаше така добре и не сгряваше сърцето му така, както думата „татко“.

Тази вечер Бруенор стоеше сам на южния склон на хълма и гледаше как последните лъчи на залязващото слънце гаснат над полята, които се простираха пред него. Мислеше за своите приятели и най-вече за Риджис, нахалния полуръст, който бе успял да си проправи път до сърцето на коравото джудже.

С Дризт всичко щеше да бъде наред, той винаги се оправяше, а сега, когато с него бе и могъщият Уолфгар, и цяла армия не би могла да ги спре.

Ала Риджис…

Бруенор никога не се бе съмнявал, че полуръстът със своя навик да се прокрадва на пръсти през живота, отминавайки всичко с извинително развеселено свиване на рамене, рано или късно ще се окаже затънал до уши в кал, от която нямаше да може да се измъкне. Каква глупост само, да открадне медальона от водача на гилдията!

Ала изводът „получил си е онова, което е търсил“ изобщо не можеше да успокои джуджето, нито да разсее жалостта, която изпитваше към клетия полуръст. Не можеше и да прогони гнева, предизвикан от собственото му безсилие. Неговото място бе тук, начело на армиите, които щеше да поведе към победа и слава; щеше да разгроми дуергарите и да върне старата слава на Митрал Хол. Новото му царство щеше да буди възхищение у всички, предметите, излезли изпод ръцете на майсторите — прекрасни, като да бяха сътворени в отдавна отминали дни — щяха да тръгнат по широкия свят и да достигнат и до най-отдалечените кътчета на Царствата.

Това бе най-съкровеният му блян, целта на живота му още от онзи ужасен ден преди почти два века, когато родът Боен чук бе разгромен, а малцината оцелели, предимно деца, бяха прогонени от дома си и трябваше да се заселят в много по-бедните мини на Долината на мразовития вятър.

През целия си живот Бруенор бе жадувал да се завърне, ала колко безсмислено му се струваше всичко това сега, когато приятелите му бяха далеч на юг и отчаяно се мъчеха да надвият жестокия убиец.

И последният слънчев лъч угасна, отстъпвайки място на безброй звезди. Нощ, помисли си Бруенор и усети как го обзема спокойствие.

Времето на елфа.

Ала усмивката, която се бе прокраднала на устните му, изчезна още в следващия миг, когато Бруенор внезапно погледна сгъстяващия се мрак по съвсем различен начин.

— Нощ — прошепна той на глас.

Времето на палача.

Простата дървена постройка, която се издигаше в самия край на Улицата на разбойниците, изглеждаше прекалено невзрачна дори за тази мрачна и порутена част от Калимпорт. Малкото й прозорци бяха запречени с метални решетки или заковани, тераса въобще нямаше. Никакъв номер не висеше на вратата, нямаше и знак, който да подскаже нещо повече за онова, което се криеше зад неугледните стени. И все пак, надали имаше човек в града, който да не бе чувал за тази къща и да не знаеше за какво служи. Надали можеше да има по-голям контраст от този, който посрещаше всеки, имал щастието (или нещастието) да прекрачи прага на очуканата, дървена врата. Обковани с яко желязо и подсигурени с тежки резета, мръснокафявите двери въвеждаха в стая, която смайваше с ярките си цветове — стените бяха покрити с пъстри гоблени, подовете бяха застлани с пухкави, богато избродирани килими, навсякъде бе пълно със статуи, изваяни от чисто злато. Тук се помещаваше гилдията на крадците и по богатство мястото можеше да съперничи на палата на самия калимшански владетел.

Къщата се издигаше на три етажа, а още два бяха скрити под земята. Най-пищен беше последният, който се състоеше от пет стаи (една голяма, осмоъгълна зала в средата и четири по-малки стаички, разположени симетрично около нея) и който бе създаден за удобството на един-единствен човек — Пук паша. Той беше ръководителят на гилдията, мозъкът, който стоеше зад сложната, добре организирана мрежа от крадци и разбойници, която бе оплела цял Калимпорт. Всичко, с което неговите подчинени успееха да се сдобият, неизменно минаваше най-напред пред неговите очи.

В този момент Пук неспокойно крачеше из осмоъгълната стая на най-горния етаж (мястото, където приемаше своите посетители) като спираше от време на време, за да потупа гладкия врат на леопарда, който лежеше до стола му. Върху лицето на пашата бе изписано необичайно за него притеснение и когато не галеше огромния леопард, нервно потриваше ръце.