Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Къде е момичето ми?

— Да, да… момичето… Кати-Бри… къде ли… — мърмореше Харкъл и нервно подръпваше долната си устна с ръка. — Ами да! Да вървим!

И като сграбчи Бруенор за ръката, той го повлече към Бръшляновото имение.

Намериха Кати-Бри по нощница и със сънено изражение на лицето да върви по един от коридорите на имението. При вида на Бруенор, който с всички сили тичаше към нея, младото момиче отвори широко очи и изпусна кърпата, която държеше в ръце. Бруенор долепи лице до нейното и така силно я прегърна, че за миг Кати-Бри не можа да си поеме въздух. Нейната прегръдка, когато най-после успя да се съвземе от изумлението си, бе десетократно по-силна.

— Моето най-съкровено желание! — изхлипа тя. — Всемогъщи небеса, мислех, че си мъртъв!

Бруенор не отвърна нищо, мъчейки се да се овладее. Нощницата на Кати-Бри вече бе подгизнала от неговите сълзи, а върху гърба си усещаше очите на поне една дузина любопитни харпъловци. Напълно смутен, той отвори някаква врата, за огромна изненада на един магьосник, който стоеше гол до кръста и се занимаваше със сутрешния си тоалет.

— Извинете… — започна магьосникът, но джуджето го сграбчи за рамото и го изтика в коридора.

После вкара Кати-Бри в стаята и тръшна вратата пред лицето на изненадания човечец, който тъкмо се канеше да се върне обратно в собствената си стая. Той безпомощно погледна насъбралите се харпъловци, но широките усмивки и веселият им смях бързо му дадоха да разбере, че не може да очаква кой знае каква помощ от тях. Магьосникът сви рамене и тръгна да върши обичайните си сутрешни задължения, сякаш не се бе случило нищо особено.

За първи път през живота си Кати-Бри видя коравото джудже да плаче, ала този път Бруенор не се срамуваше от сълзите си, нито пък можеше да ги спре, дори и да искаше.

— И моето най-съкровено желание! — с треперещ глас рече той на обичната си дъщеря, човешкото момиче, което бе спасил преди повече от петнадесет години.

— Само ако знаехме… — започна Кати-Бри, но Бруенор сложи пръст върху устните й и я накара да замълчи.

Това вече нямаше значение. Знаеше, че Кати-Бри и останалите никога не биха го изоставили, ако имаха и най-малката надежда, че е жив.

— И аз не знам защо не умрях — отвърна той. — Огънят изобщо не ме нарани.

При спомена за седмиците, които бе прекарал съвсем сам в подземието, Бруенор потръпна.

— Да не говорим повече за онуй място — помоли я той. — То остана зад нас… завинаги!

Кати-Бри си спомни за армиите, които скоро щяха да дойдат, за да изтръгнат древното джуджешко царство от лапите на скверните дуергари, и поклати глава, но Бруенор не забеляза.

— Ами приятелите ми? — нетърпеливо попита той. — Видях очите на елфа да се взират в мен, докато падам.

— Дризт е жив — отвърна Кати-Бри. — Както и убиецът, който преследваше Риджис. Появи се в мига, в който ти падна, и отнесе полуръста със себе си.

— Къркорещия корем? — ужасено възкликна Бруенор.

— Да, както и котката на елфа.

— Нали не е…? — Бруенор не намери сили да изрече страшната дума.

— Не, не мисля, че е мъртъв — побърза да го успокои Кати-Бри. — Още не. Дризт и Уолфгар са по петите му, знаят, че иска да отиде в Калимпорт.

— Дълъг път ги чака — промърмори Бруенор, а в очите му се четеше объркване. — Мислех, че и ти би искала да тръгнеш с тях…

— Аз имах да свърша нещо друго! — отвърна Кати-Бри и гордо вдигна глава. — Сметка, която остана неразчистена!

Тогава Бруенор най-сетне разбра.

— Митрал Хол? — едва успя да изрече той през стиснатото си гърло. — Решила си да се върнеш и да отмъстиш за мен!

Кати-Бри решително кимна.

— Ти си полудяла! — възкликна Бруенор. — И елфът те остави да го направиш сама?

— Сама? — повтори Кати-Бри; дошло бе време законният крал най-сетне да научи истината. — Та това би било чисто самоубийство! Стотина от твоите войни идват насам от Долината. Както и доста от бойците на Уолфгар.

— Не са достатъчни — въздъхна Бруенор. — Залите са пълни със сивата сган!

— И още осем хиляди от Адбарската цитадела — спокойно продължи Кати-Бри, сякаш не го бе чула. — Крал Харбром се е зарекъл, че няма да намери покой, докато не прогони и последното сиво джудже от Сребърните зали. Дори магьосниците от имението обещаха да ни помогнат.

Бруенор се опита да си представи приближаващите армии — магьосници, варвари и войнствени джуджета, предвождани от Кати-Бри — и по лицето му се разля усмивка. В очите му, когато отново погледна младото момиче, се четеше повече уважение, откогато и да било, по бузите му пак се застичаха сълзи.