Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Дюдермонт е различен — той приема другите, без да ги съди, преди да ги е опознал. Това може и да изглежда трудно, но си заслужава. Този човек заслужава да бъде крал, казвам аз, защото е открил тайната намира. Когато капитан Дюдермонт със своето изискано държание и богато облекло, влезе в някоя пивница, пълна с обикновени селяни и прости моряци, неговото превъзходство е очевидно. Ала надали ще се намери някой, който да усети дори следа от пренебрежение в поведението му. За него онези, които го заобикалят, са равни нему разумни същества, чийто път в живота ги е отвел на място различно — но не по-лошо — от онова, до което е стигнал той. Когато Дюдермонт се отнася с уважение към онези, които биха изтръгнали сърцето му без да им трепне окото, той ги обезоръжава, отнема им всяко желание и причина да се бият с него.

Ала това не е всичко. Капитан Дюдермонт възприема хората по този начин, защото наистина иска да види света през очите на другите. Той е способен на истинско състрадание и разбиране, човек, у когото различното не буди страх, а само искрен интерес.

Колко богат е неговият живот! Колко пълен с чудеса и знание!

Със своя пример капитан Дюдермонт промени и мен. Уважението е едно от нещата, без които не може никое мислещо същество и особено хората. Обидата е обида, именно защото е покушение срещу уважението, срещу достойнството и срещу онова най-опасно качество, наречено гордост.

Затова, когато срещам нови хора, те вече не трябва да печелят уважението ми. Аз им го давам, даром и на драго сърце, защото знам (или поне се надявам), че така ще опозная още малко от прекрасния свят, който ни заобикаля, и ще разширя своите хоризонти.

Някои несъмнено ще сметнат това за проява на слабост и боязън, ще нарекат поведението ми прекалена отстъпчивост, вместо разбиране и приемане на факта, че другите са също толкова стойностни личности, колкото съм и аз самият. Ала не страхът ръководи постъпките ми (водил съм достатъчно битки, за да не се боя повече), а надеждата.

Надеждата, че може да открия друг Бруенор и друга Кати-Бри, защото ако има нещо, в което твърдо вярвам, то е, че никога не може да имаш твърде много приятели.

Предлагам ви своето уважение и трябва да направите много, за да го загубите. Ала ако това се случи, ако предпочетете да го сметнете за проява на слабост и решите да се възползвате от нея…

… може би ще ви оставя да си поговорите с Гуенивар.

Първото нещо, което забеляза, бе, че вятърът бе спрял. Беше прекарал часове наред върху желязната решетка на върха на комина и през цялото време, дори когато губеше свяст, беше усещал бръснещия вятър. Неспирният му вой го бе върнал назад към Долината на мразовития вятър, мястото, превърнало се в негов дом през последните два века. Ала Бруенор бе намерил слаба утеха в жаловития стон на вятъра — той непрестанно му напомняше за отчаяното положение, в което се намираше и сигурно бе последният звук, който щеше да чуе в живота си.

Но сега вятърът бе спрял. Единствено слабото припукване на някакъв огън нарушаваше успокояващата тишина. Бруенор с мъка повдигна клепачи и се взря в пламъците с празен поглед, мъчейки се да разбере къде се намира и какво става. Беше му топло и удобно, около тялото му плътно бе увито меко одеяло. Освен това, със сигурност се намираше в къща — огънят не бе запален на открито, а гореше в голямо огнище.

Погледът на Бруенор падна върху някаква купчина до огнището, която се оказа спретнато подредени доспехи и оръжия.

Неговите доспехи и оръжия!

Еднорогият шлем, ятаганът на Дризт, митралната ризница, новата му брадва и златният щит. А той самият, внезапно осъзна Бруенор, лежеше под мекото одеяло, облечен само с копринена нощна риза.

Почувствал се странно уязвим, Бруенор се надигна на лакът.

Незабавно го заля вълна черен мрак и в главата му запулсира тъпа болка, която му пречеше да мисли свързано. Бруенор побърза да се отпусне по гръб.

Зрението му се завърна само за миг, но и той бе достатъчен, за да различи лицето на една висока, красива жена, която се приведе над него. Дългата й коса, която хвърляше сребърни отблясъци на светлината от огъня, докосна лицето му.

— Паякова отрова — меко каза тя. — Би убила всеки, освен джудже.

После отново го обви мрак.

Събуди се няколко часа по-късно и усети, че силите му бяха започнали да се завръщат. Опитвайки се да не вдига шум и да не привлича внимание върху себе си, Бруенор поотвори едното си око и се огледа наоколо. След като се увери, че всичките му вещи стояха подредени до огнището, той бавно обърна глава.