Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Приеми нашите благодарности — каза Дризт на Пелман. — Няма да пропуснем да кажем на приятеля си колко добре изпълни неговата заръка.

Пелман се поклони и си тръгна — чакаха го и други кораби. Внезапно усети, че трябва да свърши още нещо, едно задължение, което Ентрери му бе внушил и което не можеше да пренебрегне. Следвайки заповедта на убиеца, Пелман се отправи към горната част на града.

Право към дома на Оберон.

Дризт поведе Уолфгар настрани, там, където нямаше опасност да ги видят. При вида на пребледнялото лице на младежа, елфът взе малката кесийка от ръцете му и предпазливо я отвори, държейки я колкото се може по-далеч от себе си. След като не се случи нищо, той я отвори по-широко и надникна вътре.

Уолфгар побърза да се приближи, когато видя раменете на Дризт да увисват. Елфът вдигна безпомощен поглед и обърна кесийката така, че приятелят му да види какво има вътре.

Пръст от ръката на полуръста.

Светът е пълен със злодеи. Светът е пълен с добри хора. И двете твърдения са верни, защото дълбоко в сърцата на повечето хора, които съм срещнал през живота си, лежи скрит зачатък както на добро, така и на зло.

Разбира се, има такива, които са прекалено плахи или пък прекалено състрадателни, за да бъдат злодеи; има и други, които са прекалено коравосърдечни, за да позволят на добрата им страна да вземе връх. И все пак, повечето хора не са нито напълно бели, нито напълно черни; те са смесица от добро и зло, а равновесието между двете може да бъде нарушено и от най-леката външна намеса. Едно от нещата, които най-лесно променят поведението, е расата… както не спирам да се убеждавам, откакто дойдох на повърхността. Мнозина елфи биха потръпнали при срещата с някое джудже, а много джуджета биха се изплюли отвратени, ако пред тях се изправи някой елф.

Често пъти да се потисне такава реакция е трудно, дори невъзможно, и тя се превръща в трайна част от характера както на елфите, така и на джуджетата. Ала аз знам, че отвъд цвета на кожата и всички онези неща, които не зависят от нас, реакцията на онези, които срещам, зависи само от мен самия.

Ключът към всичко, дълбоко вярвам аз, е уважението.

Когато с Уолфгар бяхме в Лускан, пътят ни отведе в една пивница, пълна с разбойници, за които кръчмарските свади и побоища бяха ежедневие. И все пак, капитан Дюдермонт, когото имам щастието да наричам свой приятел, често посещава подобни места, но още не се е намерил нехранимайкото, който може да го предизвика да падне толкова ниско, че да се включи в подобни разпри. Защо става така? Защо такъв човек, какъвто е Дюдермонт — човек не беден и свикнал с обществото на най-благородните хора — успява да избегне кръчмарските свади, чиято жертва са ставали не един и двама достойни мъже? Той често ходи в пивниците сам, застава до бара и пие тихо без да пречи на никого и въпреки това присъствието му никога не остава незабелязано, личността му изпъква сред останалите посетители на кръчмата.

Възможно ли е страхът да държи негодниците далеч от Дюдермонт? Възможно ли е да избягват да се бият с него от страх, че моряците му може да им отмъстят? Или Дюдермонт има славата на толкова свиреп боец, че никой не смее да го предизвика?

Не мисля така. Не се съмнявам, че капитанът на „Морски дух“ е прекрасен войн, ала това никога не би спряло подобни побойници, всъщност, колкото по-добър боец е някой, толкова по-голяма е вероятността да привлече нежеланото внимание на скандалджиите. И макар моряците на Дюдермонт да са наистина забележителен екипаж, неведнъж се е случвало по-сплотени и могъщи мъже да намират смъртта си в канавките на Лускан.

Не, онова, което помага на Дюдермонт да стои настрани от унизителните кръчмарски свади, е умението му да се отнася с уважение към всички. Той е обаятелен човек, който държи на достойнството си, без обаче да засяга гордостта на другите. Всеки, който разговаря с него, получава уважението му от самото начало и го запазва дотогава, докато сам не направи нещо, с което да го изгуби. Не са много онези, които постъпват по този начин. Повечето хора държат другите да си спечелят тяхното уважение, а не са малко онези, при които това се оказва непосилна задача. Мнозина, в това число Уолфгар и Бруенор, допускат някого до себе си, едва когато той успее да спечели уважението им. Аз не само ги разбирам, някога самият аз бях като тях.

По време на пътешествието ми на борда на „Морски дух“ капитан Дюдермонт ми показа нещата и от друг ъгъл; научи ме, не с думи, а с постъпките си, че да изискваш от другите да спечелят уважението ти е само по себе си арогантно и оскърбително, начин за издигане на собствената личност над тази на другия, постъпка, която недвусмислено заявява, че уважението ти е нещо, което си струва да бъде спечелено.