Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Алустриел побърза да смени темата:

— Хапни и после си лягай — още не си си отпочинал достатъчно. Твоите приятели са добре… поне засега.

— Къде… — опита се да попита Бруенор, но Алустриел вдигна ръка.

— За съжаление не знам кой знае колко — рече тя. — Ала много скоро ще получиш отговор на всичките си въпроси. Утре сутрин отиваме в Дългата седловина. Кати-Бри е там и ще може да ти каже всичко, което искаш да знаеш.

Бруенор би искал още сега да отиде при човешкото момиче, което бе спасил от гибел след едно гоблиново нападение и бе отгледал като своя дъщеря, да я притисне до гърдите си и да й каже, че всичко ще бъде наред. Ала после си припомни, че само допреди няколко дни изобщо не се бе надявал някога отново да види Кати-Бри — значи можеше да почака още една нощ.

Само няколко минути след като се навечеря, изтощението му го надви и той потъна в дълбок, спокоен сън, който разсея всички опасения, че от нетърпение няма да може да заспи. Алустриел стоя до леглото му, докато спокойното му похъркване не огласи вълшебната стая.

Спокойна, че само едно напълно здраво джудже би могло да издава подобни гръмовни звуци, лейди Алустриел се облегна на стената и затвори очи.

Последните три дни бяха наистина дълги.

Бруенор с изумление наблюдаваше как стаята около него започва да се топи в първите лъчи на утринното слънце, сякаш по някакъв невероятен начин мракът на нощта й бе дал форма и съдържание. Джуджето се обърна към Алустриел с намерението да я попита нещо, ала спря, когато я видя да стои с ръце, протегнати към розовото небе, сякаш се опитваше да улови утринните лъчи.

Сребърната лейди стисна ръце и ги приближи до лицето си, нашепвайки думите на древно заклинание. После отвори длани и освободи пленената светлина, изричайки последните думи от заклинанието на висок глас:

— Елате, огнени жребци!

Искрящо кълбо червена светлина полетя надолу и изригна в огнен фонтан, който се превърна в пламтяща колесница, теглена от два огнени коня. Жребците и колесницата танцуваха като пламъците, които им даваха живот, ала докосването им не изгаряше земята.

— Събери си нещата — каза Алустриел на Бруенор. — Време е да тръгваме.

За миг Бруенор остана неподвижен. Като всяко джудже и той не обичаше особено магиите (освен онези, с които джуджешките майстори укрепват оръжията си), ала не можеше да отрече, че понякога те могат да бъдат и доста полезни. Без да губи време да облича митралната ризница, той грабна нещата си и се качи в колесницата, в началото малко недоверчиво, но много по-уверено, когато вместо парещи пламъци, усети под себе си кораво дърво.

Алустриел хвана огнените юзди в нежната си ръка и подкани жребците да тръгват. Без да чакат повече, магическите животни се издигнаха в утринното небе, заобиколиха планината и полетяха на юг.

Бруенор зяпна от изненада и като пусна вещите си на пода, с всички сили се вкопчи в колесницата. Далеч под тях тъмнееха планините, тук бяха и руините на Заселническата твърдина, древният джуджешки град, ала преди Бруенор да успее да ги разгледа по-добре, те вече бяха останали далече зад него. Колесницата прелетя с главоломна бързина над полята, после се понесе на запад, към северната граница на Вечните блата. По това време Бруенор вече се бе успокоил достатъчно, за да изругае гневно при вида на Несме, града, чиито войни се бяха отнесли така грубо с него и приятелите му. Прелетяха над Десаринската река, която си проправяше път през зелените поля и от тази височина изглеждаше като сребърна змия; далеч на север Бруенор съзря голям отряд варвари.

После отново полетяха на юг и само след няколко минути пред очите им изникна прочутото Бръшляново имение, кацнало върху Харпъловия хълм в Дългата седловина.

Група любопитни магьосници стояха на върха на възвишението и с интерес гледаха приближаването на колесницата, надавайки от време на време по някое приглушено възклицание, в опит да се държат достолепно и сериозно, както правеха винаги, когато лейди Алустриел ги удостоеше с честта да им погостува. При вида на рижата брада, дългия нос и еднорогия шлем на Бруенор Бойния чук, един от магьосниците пребледня като платно.

— Но… ти… нали… такова… мъртъв — заекна Харкъл Харпъл, когато Бруенор скочи от колесницата.

— И аз се радвам да те видя — отвърна Бруенор, който все още бе облечен само с нощната си риза, макар да бе успял да нахлупи еднорогия шлем на главата си.

И като стовари вързопа с вещите си в краката на Харкъл, рече: