Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Доста е студеничка нощта, за да я прекарваме толкова нависоко, добри ми приятелю! — дочу се глас зад него.

Джуджето се обърна, за да погледне Дризт До’Урден, макар да знаеше, че мрачният елф ще е напълно невидим на тъмния фон на Грамадата на Келвин. Тук единствено тя нарушаваше монотонната линия на хоризонта. Наричаха я така, понеже приличаше на купчина камъни, струпани нарочно и наподобяваше погребална могила. Варварските предания разказваха, че някога Грамадата наистина бе служила за гроб. И наистина, долината, в която джуджетата живееха сега, ни най-малко не приличаше на естествено природно образувание. Наоколо й се простираше тундрата — равна и (макар и неплодородна) покрита с почва. Но из долината имаше съвсем малко пръст, разпръсната тук-там между натрошените скални блокове и каменните стени. Единствено в тази долина и в планината, която се издигаше в северната й част, се намираха по-големи количества скали — сякаш някое божество по погрешка ги бе сложило там преди много години, в зората на Съзиданието.

Дризт забеляза блуждаещия поглед на приятеля си:

— Отново търсиш гледки, които са живи само в спомените ти — рече елфът, който добре знаеше какво означава древното царство на предците му за Бруенор.

— Гледки, които очите ми някой ден отново ще съзрат — отвърна Бруенор. — Ще отидем там, елфе, ще видиш.

— Та ние дори не знаем пътя.

— Пътища се откриват. Но не и докато сам не ги потърсиш.

— Някой ден — пошегува се Дризт.

През няколкото години откакто се познаваха, Бруенор непрекъснато караше елфа да го придружи в опита му да открие Митрал Хол. Дризт намираше идеята за глупава — никой, с когото бе разговарял, нямаше и най-малка представа къде се намира древният дом на джуджетата, а единственото, което Бруенор си спомняше, бяха откъслечни образи от сребърните зали. Въпреки това Дризт, който знаеше колко силно Бруенор желае да се завърне в Митрал Хол, му съчувстваше и винаги отговаряше на молбите му с обещанието „някой ден“.

— Сега имаме по-важна работа — напомни му елфът.

По-рано през деня, по време на съвещанието в една от пещерите на джуджетата, Дризт им бе разказал какво беше открил.

— Значи си сигурен, че ще дойдат, така ли? — попита Бруенор.

— Нападението им ще разтърси даже камъните на Грамадата — отвърна Дризт и като излезе от сянката на планината, се присъедини към приятеля си. — И ако Десетте града не се обединят срещу тях, хората са обречени.

Бруенор приклекна и обърна поглед на юг, към светлините на Брин Шандер в далечината.

— Само че те няма да се обединят, упоритите му глупаци — промърмори той.

— Може и да го направят, ако отидете при тях.

— Не! — изръмжа джуджето. — Когат’ решат да се обединят, ние ще се бием рамо до рамо с тях и тежко на варварите тогава! Ти иди при тях, ако желаеш и наслука, ама нищо да не споменаваш за джуджетата. Пък нека да видим колко кураж им се намира на тез’ рибари!

Дризт се засмя горчиво. И двамата знаеха много добре, че в никое от поселищата (с изключение на Самотната кория, чийто представител бе Риджис) хората не му се доверяваха и дори не искаха да го виждат сред тях. Бруенор забеляза погледа на приятеля си и от него го заболя, също както недоверието на хората причиняваше болка на Дризт, макар той стоически да се опитваше да я скрие.

— Дължат ти много повече, отколкото някога ще разберат — отсече Бруенор и в погледа, който хвърли на приятеля си проблесна жал.

— Нищо не ми дължат!

— Защо те е грижа? — поклати глава джуджето. — Вечно бдиш над хора, дето хич не ги е грижа за теб. Какво им дължиш?

Дризт сви рамене — и сам той не можеше да отговори на този въпрос. Бруенор беше прав. Когато за първи път пристигна по тези земи, единственият, който му предложи приятелството си, беше Риджис. Той често придружаваше полуръста и го пазеше по време на опасните му пътувания от Самотната кория, през откритата тундра на север от Маер Дуалдон и надолу към Брин Шандер, където Риджис ходеше, за да търгува и за да присъства на съвещанията на съвета. Всъщност именно по време на едно такова пътуване те се бяха срещнали и Риджис, който бе чувал ужасяващите слухове, които се носеха за Дризт, се бе опитал да избяга от него. За щастие и на двамата, полуръстът обикновено подхождаше непредубедено към другите и предпочиташе сам да си създава мнения за тях. Не мина много време и двамата станаха близки приятели.

Но и до ден-днешен Риджис и джуджетата си оставаха единствените, които смятах елфа за приятел.