Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Нищо.

Нито дори струйка дим.

И пак продължи напред. Краката го боляха и бе почти сигурен, че няколко от пръстите на левия му крак, бяха замръзнали, но не смееше да свали ботуша си, за да се убеди в страшното си предположение.

Отново започна да обикаля падината, следвайки дирята, която беше оставил първия път. Внезапно забеляза, че стъпките му се насочват към средата на долчинката. Нямаше представа защо, но помраченият му мозък дори и не се опита да разбере причината. Целият свят се бе превърнал в бяло петно. Замръзнало бяло петно. Кесел усети, че пада. Усети хапещия студ върху лицето си (допира на снега). Усети изтръпването, което означаваше, че животът се отдръпва от краката му.

Усети… топлина.

Едва доловима в началото, тя ставаше все по-силна и по-силна. Нещо го зовеше. Нещо, което се намираше под него, заровено дълбоко в снега, но чиято животворна топлина Кесел усещаше даже през ледената стена, която ги делеше.

Започна да копае. С безчувствени пръсти, които само погледът му ръководеше, Кесел копаеше, за да спаси живота си. Внезапно напипа нещо твърдо и усети как топлината се усилва. С последни усилия изчисти снега и най-накрая успя да го измъкне. Не можеше да разбере какво бе то, но го отдаде на помрачения си ум. В замръзналите си ръце Кесел държеше нещо, досущ прилично на квадратна ледена висулка. Топлината на неизвестния предмет се предаде и на него и той отново усети изтръпване в краката си, но този път то известяваше, че животът отново се завръща в тях.

Кесел нямаше никаква представа какво става, но не се и интересуваше особено. Бе открил надежда за спасение и засега това му бе напълно достатъчно. Притисна кристалния отломък към гърдите си и се насочи към стената на падината, търсейки най-защитеното от вятъра място.

И там, под надвисналото било, свит върху късчето земя, където кристалът бе успял да разтопи снега, Акар Кесел прекара първата си нощ в Гръбнака на света. Леглото си сподели с Креншинибон — древно творение, надарено със собствен разум, което бе чакало неизброими години някой като Кесел да се появи в падината. Събудено отново за живот, то вече обмисляше как да подчини слабохарактерния Акар на волята си. Това беше творение, създадено в зората на света и изгубено в продължение на векове, за ужас на злите властелини, жадуващи силата му.

Креншинибон беше загадка, най-тъмно зло, което черпеше сили от светлината на слънцето. Той носеше разруха, показваше бъдещето и се превръщаше в убежище и дом за тези, което го владееха. Но най-важна от всички бе властта, която Креншинибон даваше на господаря си.

Кесел спа спокойно, без изобщо да подозира какво го бе сполетяло. Единственото, което знаеше и което го интересуваше бе, че животът му е спасен. Твърде скоро щеше да научи и какво точно означава това. Съвсем скоро щеше да разбере, че никога вече нямаше да му се налага да става изкупителна жертва на такива превзети псета като Елделук, Дендибар Шарения и останалите.

Щеше да бъде такъв, какъвто се виждаше в мечтите си и всички щяха да се преклонят пред него.

— Почит — промърмори Кесел в съня си.

Сън, който Креншинибон му изпращаше — Акар Кесел, тиранин на Долината на мразовития вятър.

Кесел се събуди с пукването на новия ден, който не се бе надявал да доживее. Тази нощ кристалният отломък го бе спасил. Но той не само го бе избавил от замръзване. Когато се събуди сутринта, Кесел вече не бе същият. Единственото, за което мислеше предишната вечер, бе как да спаси живота си и колко ли дълго щеше да съумее да оцелее. Днес обаче мислеше за това какъв бе този живот, а оцеляването му изобщо не беше под съмнение — усещаше как във вените му се разлива мощ.

Далеч над него пробяга бяла кошута.

— Венисон! — прошепна Кесел и насочи пръст към жертвата си, а силата, която изпълваше цялото му тяло, го накара да потръпне от възбуда.

Изпепеляващ бял лъч излетя от ръката му и порази кошутата.

— Венисон! — повтори Кесел и мисълта му без никакво усилие вдигна трупа на животното във въздуха и го пренесе до него.

Това, че телекинезата не се бе удавала дори и на такъв могъщ магьосник като Моркай Червения (единственият учител, който Кесел бе имал) не го учуди ни най-малко. Макар че кристалът бездруго нямаше да му го позволи, алчният Кесел дори и за миг не се зачуди на внезапната поява на уменията, които, смяташе той, отдавна му се полагаха по право.

Кристалният отломък го бе стоплил и нахранил. Но всеки магьосник, мислеше си Кесел, трябва да си има замък. Място, където да може да се занимава с най-мрачните си тайни, без да го безпокоят. Търсейки помощ, той погледна към отломъка и видя, че до него лежи още един кристал — съвършено копие на Креншинибон. Инстинктивно (или поне така си помисли той, макар в действителност Креншинибон да му внушаваше как да постъпи) Кесел разбра какво трябва да направи, за да осъществи желанието си. Лесно му бе да различи истинския отломък по топлината и силата, които се излъчваха от него, но и копието, обградено от аурата на собствената си мощ, също предизвикваше интереса му. Кесел го взе и го положи върху дълбокия сняг в центъра на падината.