Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— И нека смърт постигне всеки, който се опита да го направи! — отвърна Беорг.

Де Бернезан въздъхна с облекчение и нервно пристъпи на място. Ако Хийфстаг или дори Беорг забележеха малката локвичка между краката му, с него със сигурност бе свършено. Отново пристъпи неспокойно и пребледня като платно, когато погледът му срещна очите на младия знаменосец — сега вече унижението и смъртта бяха неизбежни. Вестоносецът обаче се извърна встрани и се усмихна развеселено, но не каза нищо — нещо невероятно за неговия народ, на когото милостта беше чужда.

Хийфстааг вдигна ръце над главата си, с поглед отправен към тавана и брадва, насочена нагоре. Беорг грабна своята секира и повтори движенията му.

— Темпос! — извикаха двамата в един глас.

После се спогледаха отново и забиха остриетата на брадвите в левите си ръце, оставяйки кръвта да оцвети остриетата им. След това едновременно запратиха двете оръжия в другия край на помещението, където те се забиха в една и съща бъчва с медовина. Тези, които бяха най-близо веднага грабнаха кани и се затичаха да уловят първите капки от медовината, която кръвта на кралете им бе осветила.

— Съставил съм план, който се нуждае от твоето одобрение — обърна се Беорг към Хийфстааг.

— Да го оставим за по-късно, благородни приятелю — отвърна едноокият крал. — Нека днес отпразнуваме с песен и пълни чаши предстоящата победа.

С тези думи Хийфстаг потупа краля на вълка по рамото и му намигна с единственото си око:

— Радвай се, че пристигнах, защото ти изобщо не си подготвен за толкова голямо събиране.

Беорг го погледна учудено, но Хийфстааг му намигна още веднъж, за да разсее подозренията му. После похотливият великан щракна с пръсти към един от лейтенантите си и смушка съперника си в ребрата, за да го включи в шегата си:

— Доведете жените!

Наоколо имаше само мрак.

За щастие не помнеше нито какво се бе случило, нито къде се намираше сега. Съществуваше само мрак, успокояващ мрак.

После върху бузите му запламтя смразяващ огън и го изтръгна от покоя на безсъзнанието. Постепенно бе принуден да отвори очи, но дори и когато примижа, ослепителният блясък остана твърде силен.

Лежеше по лице в снега. От всички страни наоколо го заобграждаше планината, а острите, покрити със сняг върхове му напомняха къде точно се намира. Бяха го изхвърлили насред Гръбнака на света.

Бяха го оставили да умре.

Когато най-сетне успя да я повдигне, главата му туптеше от болка. Слънцето грееше ярко, но жестокият студ и свирепият вятър прогонваха и малкото топлина, която лъчите му носеха. По тези високи места винаги беше зима, а единственото, което предпазваше Кесел от ледените пръсти на студа, бяха тънките му дрехи.

Бяха го оставили да умре.

Кесел се изправи с усилие и се огледа наоколо, затънал до колене в сняг. В дълбоката клисура далеч под себе си, той ги видя да се отравят на север, обратно към тундрата и пътеките, които щяха да ги отведат отвъд заплашителната, непроходима планина — черните точки, които представляваха кервана на магьосниците, поели дългия път към дома в Лускан. Бяха го измамили. Сега разбираше, че бе само пионка в подлия им план да се отърват от Моркай Червения.

Елделук, Дендибар Шарения и останалите.

Никога не бяха имали намерение да го направят магьосник.

— Как можах да бъда толкова глупав! — изстена Кесел.

Образът на Моркай, единственият човек, който някога му бе показвал каквото и да било уважение, се появи в замаяното му, разяждано от угризения съзнание. Спомни си всички радости, до които магьосникът му бе дал възможност да се докосне. Един път, спомни си Кесел, Моркай го бе превърнал в птица, давайки му да почувства свободата на полета. Друг път го бе превърнал в риба, та да може да се гмурне в неясния свят на морските дълбини.

А той се бе отплатил на този прекрасен човек с нож в гърба.

Далеч долу, заминаващите магьосници чуха изтерзания вик на Кесел да отеква сред планинските склонове.

Елделук се засмя, доволен, че планът им бе сработил толкова успешно и пришпори коня си.

Кесел с мъка си пробиваше път през снега. Не знаеше защо изобщо продължава да върви — нямаше къде да отиде. Нямаше спасение за него. Елделук го бе изхвърлил в някаква кръгла и пълна със сняг падина, а пръстите му — безчувствени от сковаващия студ — не можеха да му помогнат да се изкатери по склоновете й.

Отново се опита да запали магически огън. Протегна длан, насочена към небето и с тракащи зъби се опита да изрече заклинанието.