Един по-едър гоблин, най-вероятно водачът им, пристъпи предпазливо напред, с тояга в ръка.
Кесел се почеса по брадичката, чудейки се докъде ли се простираше новооткритата му сила.
— Ела тук! — нареди той на гоблиновия вожд. — Не можеш да не се подчиниш.
* * *
Малко по-късно гоблините вече бяха в долчинката, макар и да страняха от кулата, докато не успеят да разберат какво точно бе това и откъде се бе появило. В началото Кесел ги остави да се дивят на великолепието на новия му дом, после отново повика вожда им, принуждавайки го да се приближи до Кришал Тирит.
Макар и против собствената си воля, едрият гоблин, напусна редиците на племето си и закрачи напред. Всяка крачка му струваше неимоверни усилия. Най-накрая спря пред основата на кулата. Не видя никаква врата, тъй като входът на Кришал Тирит оставаше скрит за очите на всички, освен обитателите на други Равнини и на онзи, комуто Креншинибон или неговият господар позволяха да влезе.
Кесел поведе ужасения гоблин през първото ниво на сградата. Когато се озова вътре, вождът сякаш се вцепени и само очите му се стрелкаха уплашено насам-натам, опитвайки се да открият някаква следа от непреодолимата мощ, която го бе призовала в тази постройка от искрящ кристал.
Магьосникът (титла, която се полагаше по право на всеки, който владееше Креншинибон, макар и Кесел досега да не бе успял да я заслужи с делата си) остави жалкото създание да почака известно време, усилвайки по този начин още повече страха му. После излезе през тайната врата, скрита зад едно от огледалата и застана на върха на стълбището. При вида на презряното същество в краката си, Кесел избухна в смях.
Когато го съзря, гоблинът видимо се разтрепери — усещаше как волята на магьосника отново го подчинява на себе си и го кара да коленичи.
— Кой съм аз? — запита Кесел създанието, което пълзеше в краката му и скимтеше.
Сила, на която вождът не можеше да се противопостави, изтръгна отговора от дълбините на съществото му:
— Господар!
С равномерна крачка Бруенор се катереше по скалистия склон, а ботушите му без никакво усилие намираха вдлъбнатините, които използваше винаги, когато се изкачваше към високия връх в южния край на долината на джуджетата. Хората от Десетте града, които често виждаха джуджето да стои замислено на възвишението, нарекоха високата каменна колона, която се издигаше на скалистия хребет Възвишение на Бруенор. На запад, точно под джуджето, се виждаха светлините на Термалайн, а отвъд тях тъмнееха водите на Маер Дуалдон и само тук-таме проблясваше светлинката от някоя рибарска лодка, чийто екипаж отказваше да се прибере преди да е уловил поне няколко едрокости пъстърви.
Тундрата, както и най-близките звезди, които искряха в нощта, вече бяха останали зад Бруенор. Пронизващият вятър, който духаше още от залез-слънце, сякаш бе изгладил и най-малката гънка от небето и Бруенор имаше чувството, че е напуснал пределите на земята.
Тук, на това място, той потъваше в блян, който неизменно го отвеждаше към древния му дом. Митрал Хол — домът на неговите предци, където се лееха реки от искрящ метал и където ковашките чукове на джуджетата вечно пееха в прослава на Морадин и Думатоин. Бруенор бе още голобрадо момче, когато народът му започна да копае твърде надълбоко и бе прогонен от тъмните твари, които обитаваха мрачните недра на земята. Сега той бе най-старият член на малобройното си племе и единственият, който бе виждал богатствата на Митрал Хол.
Бяха се установили в скалистата долина между двете най-северни езера много преди който и да било човек, освен варварите, да бе дошъл в Долината на мразовития вятър. Те бяха просто жалка останка от това, което някога бе процъфтяващо общество на джуджета; група бежанци, съсипани и смазани от загубата на родината и миналото си, чийто брой продължаваше да намалява — гинеха не само от старост, но и от скръб. Въпреки че мините в долината не бяха лоши, джуджетата сякаш бяха обречени бавно да потънат в забвение.
С появата на Десетте града, късметът най-сетне им се усмихна. Долината им се намираше на север от Брин Шандер, толкова близо до главния град, колкото и риболовните селища и хората, които постоянно воюваха както помежду си, така и срещу различни нашественици, бяха предоволни, че можеха да купуват превъзходните доспехи и оръжия, изковани от джуджетата.
Но дори и сега, когато животът им се бе подобрил значително, желанието да си възвърне древната слава на своите предци, все още изгаряше Бруенор. За него пристигането в Десетте града не бе нищо повече от временно отлагане на проблема, който нямаше да бъде напълно разрешен, докато отново не си възвърнеха Митрал Хол и не възродяха старата му слава.
Читать дальше