Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Виждаш ли какво прави самото ми присъствие с моите бойци! — самодоволно извика Кесел.

Ала Дризт не обръщаше внимание нито на хвалбите на магьосника, нито на битката, която кипеше долу. Застанал в локвичките, образувани от топящия се от топлината на отломъка сняг, елфът цял се бе превърнал в слух. Въпреки шума от далечната битка, острите му сетива бяха доловили странен звук. От покритите със сняг върхове на Грамадата долиташе тътен, сякаш самата планина негодуваше.

— Вижте могъществото на Акар Кесел! — провикна се магьосникът, а силата на отломъка се преливаше в него и гласът му гърмеше оглушаващо. — Колко лесно ще разруша лодките в езерото!

Дризт разбра, че в дръзкото си пренебрежение към нарастващите опасности, които го заобикаляха, магьосникът допускаше пагубна грешка. Всичко, което трябваше да направи, бе да не му даде възможност да предприеме нещо в близките няколко мига. Елфът инстинктивно сграбчи камата си и я запрати срещу него, макар да знаеше прекрасно, че по някакъв отвратителен начин противникът му се бе слял с Креншинибон и бе недосегаем за такова слабо оръжие. Само че Дризт целеше единствено да ядоса Кесел и да отклони вниманието му от бойното поле.

Камата изсвистя във въздуха. Дризт се обърна и побягна надолу.

Тънък лъч изскочи от отломъка и разтопи оръжието още преди то да бе достигнало целта си, ала Кесел изпадна в ярост.

— Ще те накарам да паднеш на колене пред мен! — изкрещя той след Дризт. — Подло псе, ти току-що си заслужи честта да бъдеш първата ми жертва за деня!

И като насочи кристала към бягащия елф, той се накани да го довърши. Ала докато се обръщаше към противника си, магьосникът внезапно затъна до колене в омекналия сняг.

Най-сетне и той чу заплашителния тътен на планината.

Дризт успя да избяга от обсега на отломъка и без да се обръща назад, продължи трескавия си бяг, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от южната страна на Грамадата.

Полуразтопеният сняг вече стигаше до гърдите на Кесел и той с всички сили се бореше да се измъкне от клопката му. Опита се да призове силата на Креншинибон, ала бе прекалено уплашен от надвисналата над главата му гибел и не успя да се съсредоточи.

За първи път от толкова години насам Акар Кесел отново се чувстваше слаб и безпомощен. Вече не бе тиранинът на Долината на мразовития вятър. Нескопосният чирак, който бе убил учителя си, отново се завърна.

Имаше чувството, че кристалният отломък го бе отхвърлил.

И тогава цялата снежна шапка на планинския връх се срути. Страховитият грохот разтърси земите на десетки мили наоколо. Хора и орки, гоблини и джуджета, дори людоедите, бяха запратени на земята.

Кесел започна да пада и отчаяно се вкопчи в отломъка. Ала Креншинибон изгаряше ръцете му, отблъскваше го от себе си. Беше се провалял твърде много пъти. Вече не можеше да бъде господар на могъщия кристал.

Кесел усети, че отломъкът се изплъзва от пръстите му и изкрещя. Писъкът му обаче бе задушен от грохота на лавината. Леденият мрак на снега го обви, събори го, повлече го със себе си надолу по склоновете на планината. Кесел отчаяно вярваше, че щом държи кристалния отломък, ще успее да оцелее дори и сега. Слаба утеха, когато се сгромоляса върху една скала далеч под върха на планината.

И половината от вечните снегове на Грамадата на Келвин се стовариха отгоре му.

Чудовищната армия видя как нейният повелител и бог пада за втори път. Нишката, която ги бе подтиквала да се бият, се скъса. Ала в краткото време, през което Кесел се бе завърнал, войската му бе успяла да се организира поне малко. Двама ледени великани, единствените оцелели от истинските великани в цялата армия, поеха командването на воините. Те събраха отряда на людоедите около себе си и наредиха на орките и гоблините да ги последват.

Въпреки това, сред воините на Кесел настана смут. Враждата между отделните племена, която беше забравена заради желязната власт на Акар Кесел, сега отново изплува на повърхността под формата на очевидно недоверие. Единствено страхът от враговете им ги караше да продължават да се бият и единствено страхът от великаните ги задържаше рамо до рамо с другите племена.

— Добра среща, Боен чук! — провикна се Уолфгар и размаза главата на един гоблин, докато варварите най-сетне пробиха редиците на чудовищата и се обединиха с джуджетата.

— Добра среща, момче! — отвърна му Бруенор и заби брадвата си в гърдите на един орк — Най-сетне пристигна! Вече си мислех, че аз ще трябва да убия и твоя дял от гнусните твари!