Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала Уолфгар не го чу. Току-що бе открил двамата великани, които командваха армията.

— Ледени великани — посочи ги той на Бруенор. — Само те все още обединяват племената!

— Ха! — изсмя се джуджето. — Превъзходна плячка! Давай!

И така, следван от Бруенор и неколцината си най-приближени бойци, младият крал си запробива път през редиците на гоблините.

Людоедите светкавично обградиха двамата си нови повелители и препречиха пътя на варварина.

Ала Уолфгар вече бе твърде близо.

Щитозъб изсвистя над редиците на людоедите и се стовари първо върху главата на един от великаните. Чудовището се строполи мъртво на земята. Другият зяпна от ужас, когато видя, че един човек е способен да убие великан с един-единствен удар и се поколеба само за миг, преди да побегне.

Людоедите обаче не се уплашиха и се нахвърлиха срещу малкия отряд на варварите, изтласквайки ги назад. Ала Уолфгар бе доволен и отстъпи пред натиска им — без друго трябваше да се върне към останалите си воини и джуджетата.

Само че Бруенор имаше други намерения. Това бе точно онзи вид хаотичен бой, който той обожаваше. Незабелязан, Бойният чук се шмугна под краката на челните редици на людоедите и, скрит от прахта и бъркотията, тръгна между чудовищата.

С крайчеца на окото си Уолфгар видя чудноватото поведение на, джуджето и се провикна към него:

— Къде отиваш?

Жадният за битки Бруенор не го чу, но дори и да беше, нямаше да му обърне внимание.

Варваринът не можеше да види накъде върви джуджето, ала лесно можеше да отгатне къде се намира — или поне къде се бе намирал допреди миг — един след друг, людоедите се запревиваха от болка, вкопчили се я в коляното си, я в сухожилията, я в слабините.

А сред цялата бъркотия на битката, онези орки и гоблини, които в момента не се биеха, не отделяха очи от Грамадата на Келвин в очакване на второто завръщане на Повелителя им.

Ала сега там имаше само сняг.

Жадуващи мъст, бойците на Каер Кьониг и Каер Диневал дори не свиха платната си, когато акостираха направо в пясъка по брега на Диншиър — не искаха да губят и миг, за да закотвят лодките в пристанището. Скочиха от корабите и се хвърлиха в битката с безстрашен устрем, който изтласка смаяните им врагове назад.

Когато заеха позиция на сушата, Йенсин Брент ги събра в гъсти редици и се обърна на юг. Чул бе шума от битката, която се водеше там и разбра, че воините на Добра медовина и Дуганова бърлога си проправяха път на север, за да се обединят с тях. Планът му бе да се срещнат на Източния път и заедно да се отправят на запад, към Брин Шандер.

Много от гоблините, разположени в тази част на полето отдавна бяха избягали, а още повече се бяха отправили на северозапад, към останките от Кришал Тирит, където се водеше основното сражение. Армията на Диншиър се понесе напред с огромна бързина. Достигнаха пътя почти без загуби и, като се окопаха, зачакаха пристигането на другарите си.

Кемп нетърпеливо чакаше сигнала от единствения кораб, който се носеше из Маер Дуалдон. Таргосецът, който бе поел командването над воините от четирите града, се движеше предпазливо, боейки се от нападение откъм север. Той все още възпираше бойците си, разрешавайки им да се бият само с онези чудовища, които се приближаваха твърде много. Това твърде предпазливо поведение бе в пълно противоречие с нрава му и нуждата да чака и да бездейства, го подлудяваше.

Минутите се точеха без никакъв знак за задаващи се гоблинови подкрепления и Кемп изпрати една малка шхуна в езерото, за да разбере защо се бавят чудовищата, които бяха завзели Термалайн.

В този миг видя белите платна на корабчето. Високо на мачтата му се развяваше сигналът, който таргосецът най-силно желаеше, ала най-малко очакваше да види. Червеният флаг, който в мирни дни означаваше улов, сега се вееше на шхуната и казваше на таргосеца, че Термалайн бе празен и че гоблините бягаха на север.

С пламнало от жажда за разплата лице, Кемп се покатери на най-високото място, което можа да намери и се провикна към воините си:

— Напред, момчета! Напред през труповете на враговете ни към Града на хълма! Нека, когато Касиус се върне, да ни завари на прага на града си!

Победни възгласи раздраха гърлата им, докато крачеха напред — мъже, които бяха изгубили домовете и близките си и безпомощно бяха наблюдавали как градовете им горят. Много от тях вече нямаха какво повече да губят. Единственото, което можеха да спечелят бе горчивото задоволство от разплатата.