Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Със светещи очи, Масой погледна към матроната-майка и попита:

— Може ли да убия и Дайнин?

— Внимавай, сине — промълви тя. — Дризт До’Урден е твоята цел. Съсредоточи всичките си усилия в неговото убийство.

— Както наредите — отвърна Масой и се поклони.

СиНафей Хюнет харесваше своя син — той винаги се вслушваше в думите й, без да протестира. Тя излезе от стаята, убедена, че Масой ще изпълни заповедта й.

— Ако Дайнин До’Урден ти се изпречи на пътя — тя се обърна към него, за да го възнагради за послушанието му, — можеш да убиеш и него.

Масой изглеждаше сякаш нямаше нетърпение да изпълни втората си задача.

— И да не ме посрамиш! — повтори предупреждението си СиНафей.

Този път то прозвуча като чиста заплаха и попари малко от ентусиазма на Масой.

— Дризт До’Урден трябва да умре в рамките на десет дни!

Магьосникът се опита да отхвърли от съзнанието си всички разсейващи мисли за Дайнин и неговото убийство.

— Дризт трябва да умре — шепнеше си отново и отново, дълго след като майка му бе излязла от стаята.

Вече бе решил как иска да го направи. Надяваше се скоро да има възможност.

Докато Дризт се луташе по коридорите на Даермон Н’а’шезбаернон, ужасният спомен за покушението над светлите елфи от Повърхността не го оставяше на мира, не спираше да го преследва. Веднага след като матрона Малис го бе освободила, той излезе от стаята за аудиенции и в първия удобен момент се изплъзна от погледа на Дайнин. Вторият син на До’Урден желаеше само едно — да бъде сам.

Ала образите не го напускаха — угасналият пламък в очите на детето, надвесило се над трупа на своята майка; ужасеното и изкривено от болка лице на жената в момента, в който Шар Надал бе сложил край на живота й. Светлите елфи бяха там — в съзнанието на Дризт и той не можеше да ги прогони. Крачеха до него, докато той се луташе из коридорите и изглеждаха така истински, както когато отрядът бе прекъснал веселата им песен.

Дризт се чудеше дали някога отново ще бъде сам. Със сведен поглед, погълнат от собственото си усещане за загуба и празнота, той се луташе, без да знае къде отива. Неочаквано сви в един коридор и се блъсна в някого. Сепнат, вторият син на До’Урден отскочи назад и видя, че пред него стои Закнафейн.

— Ти се върна у дома — вяло отбеляза Повелителят на меча, прикрил с безизразен поглед силните чувства, бушуващи в душата му.

Дризт се запита дали би могъл да прикрие добре собственото си изражение.

— Само за ден — отвърна равнодушно младежът, въпреки че бе разгневен на Закнафейн толкова, колкото и той на него.

Откакто Дризт бе видял яростта на мрачните елфи със собствените си очи, деянията на Повелителя на меча започнаха да му се струват още по-непростими и зли.

— Патрулът ни излиза веднага щом светлината на Нарбондел обяви началото на новия ден.

— Толкова рано? — изненада се Зак.

— Призоваха ни — отвърна младежът и понечи да си тръгне.

Възрастният елф го хвана за ръката.

— Като редовен патрул? — попита той.

— Не, изпращат ни в определен район. Открили са активност в източните тунели.

— Значи героите са призовани — подсмихна се Зак.

Дризт не отвърна веднага. Беше ли усетил сарказъм в гласа на учителя? Завист, може би — Дризт и Дайнин отиваха да се бият, докато той оставаше затворен в дома До’Урден, за да изпълнява задълженията си. Нима беше толкова кръвожаден, че не можеше да приеме задачите, които му бяха възложени?

Той беше обучил и Дризт, и Дайнин. И още стотици младежи — беше ги превърнал в хищници, в убийци.

— Колко дълго няма да си тук? — продължи Закнафейн, заинтересуван от отсъствието на младежа.

Вторият син сви рамене.

— Седмица най-много.

— А после?

— После у дома.

— Това е добре — заяви Зак. — Ще се радвам отново да те видя в дома До’Урден.

Дризт въобще не повярва на думите му.

Изведнъж учителят го удари по рамото с рязко движение, предназначено да провери рефлексите на младия войн. Изненадан Дризт не отговори на предизвикателството и не го прие като заплаха — просто не беше сигурен в намеренията на чичо си.

— В тренировъчната зала може би? — попита Зак. — Аз и ти, както правехме на времето.

Невъзможно! Младежът искаше да изкрещи. Вече никога — нищо — няма да е както преди. Но той премълча тези мисли и кимна в съгласие.

— Ще се радвам — отвърна и се зачуди какво ли удоволствие ще изпита, ако накълца Закнафейн.

Дризт знаеше истината за същността на своя народ и беше безсилен да я промени, но можеше да промени нещо друго — собствения си живот. Ако унищожи Повелителя на меча — най-голямото му разочарование — можеше да се изолира от покварената реалност, която го заобикаляше.