Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Аз също — каза Закнафейн с приятелски тон, който прикриваше мислите му, подобни на тези на Дризт.

— До другата седмица тогава — отвърна младежът и се отдръпна.

Нямаше сили да продължи разговора с мрачния елф, който някога бе най-добрият му приятел и който — както впоследствие бе разбрал Дризт — бе толкова непочтен и зъл, колкото и останалите представители на неговата раса.

— Моля ви, моя матрона-майко — хленчеше Алтън. — Мое право е. Умолявам ви!

— Успокой се, глупав ДеВир — отвърна СиНафей Хюнет и в гласа й прозвуча съжаление — емоция, която мрачните елфи рядко изпитваха и почти никога не показваха.

— Но аз чаках…

— Часът почти настъпи — матроната звучеше заплашително. — Опитвал си се и преди, нали?

Алтън я зяпна, а гротескната му физиономия я накара да се засмее.

— Да — призна тя. — Знам за жалкия ти опит да убиеш Дризт До’Урден. Ако Масой не бе пристигнал навреме, сигурно си щял да бъдеш убит.

— Щях да го унищожа! — изръмжа Алтън.

Матроната не възрази.

— Може би и щяхме да те провъзгласим за убиец и шарлатанин — целият гняв на Мензоберанзан щеше да се стовари върху теб.

— Това не ме интересуваше.

— А е трябвало — гарантирам ти го! — с презрение се усмихна тя. — Щеше да пропилееш възможността да си отмъстиш напълно. Повярвай ми, Алтън ДеВир. Твоята — нашата победа предстои.

— Масой ще убие Дризт До’Урден; може би и Дайнин — започна да недоволства Безликият.

— Ала има други До’Урден, които ще бъдат повалени от безмилостната ръка на Алтън ДеВир — обеща му СиНафей. — Върховни жрици.

Безликият не можеше да прикрие разочарованието си — беше се надявал той да се погрижи за Дризт. Толкова силно копнееше да го убие. Трябваше да го стори бързо и без много шум още тогава — през онзи ден в Сорсъри, ала не успя — младежът го бе унижил. И сега Алтън искаше да поправи грешката си.

Но не можеше да пренебрегне и обещанието, което матрона СиНафей му бе дала току-що. Възможността да убие една или повече от върховните жрици на До’Урден беше доста примамлива.

Мекотата на възглавничките и плюшеното легло, макар и толкова различни от студения, каменен свят на Мензоберанзан, не можеха да облекчат болката на Дризт. Друг призрак бе нахлул в съзнанието му и бе изместил спомена за светлите елфи и касапницата, станала на Повърхността — призракът на Закнафейн.

Дайнин и Виерна бяха разказали на Дризт за истинската същност на Повелителя на меча, за ролята му в покушението срещу ДеВир и за удоволствието, с което убивал мрачни елфи — същества, които не бяха сторили нищо, за да заслужат неговия гняв.

Значи Закнафейн също бе участвал в злата игра на неговите събратя, в безкрайната надпревара за благоволението на Кралицата на Паяците.

— Както и аз я прославих на Повърхността? — тихичко измънка Дризт, а сарказмът на думите му го поуспокои.

Но утехата, която бе намерил в спасяването на крехкия живот на малката елфка, изглеждаше толкова мимолетна в сравнение с непростимите злини, причинени на нейния народ през онази нощ. Матрона Малис беше толкова доволна, когато й разказаха за кървавото събитие. Ала Дризт си спомняше ужаса в очите на това момиченце, видяло мъртвата си майка. Дали той или някой друг мрачен елф щеше да е така съкрушен, ако беше на нейно място.

— Едва ли — помисли си той.

Нямаше обич, която да свързва Дризт и Малис; а мрачните елфи биха се разстроили много повече от мисълта как смъртта на майка им ще навреди на тяхното положение, отколкото да страдат от загубата й.

Дали матроната щеше да се разтревожи, ако един от двамата й синове бе загинал при нападението? Младежът знаеше отговора и на този въпрос. Единственото, което я вълнуваше, бе как това нападение ще се отрази на влиянието й в Мензоберанзан. Наслаждаваше се само на мисълта, че нейните деца бяха прославили злата богиня.

Какво ли благоволение щеше да си спечели дома До’Урден, ако Лот разбереше за постъпката на Дризт? Той не знаеше дали тя въобще имаше някакъв интерес от тази битка. За него Лот си оставаше мистерия, която нямаше никакво желание да я разгадава. Дали щеше да се разгневи, ако узнаеше истината за това нападение? Или ако знаеше какво мисли Дризт в този момент?

Вторият син сви рамене. Не искаше да си представя яростта, която си навлича със собствените си постъпки; твърдо бе решен как да действа и не се страхуваше от последствията. След една седмица щеше да се завърне в дома До’Урден. Щеше да влезе в тренировъчната зала, за да се сдобри със стария си учител… След една седмица щеше да убие Закнафейн.