Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Миг след като се наслади на гледката, младият До’Урден се осмели да каже:

— Красиво е.

Дайнин го изгледа с леденостудените си очи, но изражението му не беше по-студено от това на жрицата, която също се обърна към Дризт.

— Сваляйте всичко — плащове, мантии, цялата екипировка, дори и броните — нареди тя на отряда. — Бързо, скрийте ги в сенките на пещерата, за да не се повредят.

Когато изпълниха заповедта, жрицата ги изведе навън — изложи ги на светлината, пълзяща бавно над хоризонта.

— Гледайте — изкомандва зловещо тя.

Източното небе придоби розово-виолетов оттенък, после се оцвети изцяло в нюансите на розовото, а яркостта му накара мрачните елфи да присвият очите си. Дризт искаше да опровергае това, което се случваше в момента — по същия начин, със същия гняв, с който бе отхвърлил думите на Повелителя на Познанието и историите му, описващи светлите елфи.

Тогава ги видяха — първите отблясъци на изгряващото от изток слънце. Топлината му пробуди земята; лъчите му съживяваха Повърхността с животворна сила. Ала тези лъчи изгаряха очите на мрачните елфи, подобно яростта на пламъка, опустошаваха зениците им, невиждали такава светлина.

— Гледайте! — изкрещя отново жрицата. — Съзерцавайте дълбините на ужаса!

Един по един, крещейки от болка, нападателите се втурнаха в тъмната пещера, докато накрая само Дризт и жрицата останаха изложени на парещите лъчи на слънцето. От светлината го болеше не по-малко, отколкото неговите съмишленици, но той се остави тя да го облее, да го пречисти; отдаде й се изцяло, докато болезнените пламъци изцеляваха душата му.

— Ела — каза му накрая жрицата, без да подозира за чувствата, които изпитваше той. — Видяхме го. Вече можем да се завърнем в родната ни земя.

— Родната земя? — унило отвърна Дризт.

— Мензоберанзан! — изкрещя тя. — Ела, този огнен ад ще смъкне кожата ти до кокал! Нека братовчедите ни, светлите елфи, да се пържат под пламъците му — едно подобаващо наказание за злите им сърца!

Младият До’Урден отчаяно се засмя. Подобаващо наказание? Ако можеше, щеше да изтръгне хиляда слънца от небето и щеше да ги постави във всеки храм в Мензоберанзан, за да греят там с вечна светлина.

Накрая той не издържа повече; замаян, едва долази до пещерата и надяна одеждите си. Жрицата бе приготвила магическата сфера и Дризт отново беше първият, който премина през тънкия процеп в скалата. Когато целият отряд се събра в тунела отвъд каменната стена, вторият син на До’Урден зае челната си позиция и ги поведе надолу, по обратния път, към непрогледния мрак на тяхното съществуване.

— Е, прославихте ли богинята? — попита матрона Малис, а думите й прозвучаха повече като заплаха, отколкото като въпрос.

До нея стояха върховните жрици на дома До’Урден — Бриса, Виерна и Мая — и изглеждаха съвсем невъзмутими, стараеха се да прикриват завистта си към членовете на отряда, завърнал се от Повърхността.

— Нито един мрачен елф не падна в битката — с пресипнал от сладка злоба глас отвърна Дайнин. — Посякохме светлите елфи, накълцахме телата им! — споменът за клането му припомни дивата страст, която бе изпитал. — Изкормихме ги, насякохме ги на парченца!

— А ти как се справи? — прекъсна го матроната-майка, която се интересуваше много повече от представянето на собственото си семейство, отколкото от общия успех на отряда.

— Пет — с гордост отвърна Дайнин. — Убих пет, всичките жени!

Усмивката на Малис накара сърцето му да забие по-бързо. После матроната се обърна към Дризт и се намръщи.

— А той? — попита тя и предчувстваше, че отговора няма да й хареса. Не се съмняваше в бойните умения на своя син, но подозираше, че младежът е наследил твърде много от чувствителния нрав на Закнафейн, за да допринесе с нещо в такива битки.

Усмивката на Дайнин я озадачи. Той се приближи до своя брат и доволно го прегърна през рамо.

— Дризт уби само една елфка, но тя беше дете — малко момиче.

— Само една? — изръмжа Малис.

Притихнал в сенките на залата и изтръпнал от ужас, Закнафейн слушаше разговора им. Искаше да си запуши ушите, да не чува ужасните думи на първия син на До’Урден, но те го грабнаха и задържаха в своя плен. От всички злини в Мензоберанзан, които бе виждал, тази беше най-разочароваща. Дризт беше убил дете.

— Ала да бяхте видели как го направи! — възкликна Дайнин. — Той я разсече на две; използва цялата ярост на Лот в своя удар и заби ятагана си в треперещото тяло. Сигурно това убийство се е понравило на Кралицата на Паяците повече от всички останали.