Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Ще остана тук — предупреди жрицата Дайнин. — И късмет. Лот ще ви наблюдава.

Водачът припомни за опасностите, които дебнеха на Повърхността, после се приближи до изхода на пещерата — малка дупка в островърхия хребет на една висока планина.

— В името на Кралицата на Паяците — заяви той, после си пое дълбоко въздух и изведе мрачните елфи от пещерата.

Под открито небе, под самите звезди! Другите изглеждаха притеснени от силната светлина, но Дризт не можеше да откъсне погледа си от безбройните и загадъчни блещукащи точици. Имаше чувството, че сърцето му иска да полети. Къпеше се в звездната светлина и дори не обърна внимание на веселата песен, носена от нощния бриз — тя сякаш се бе сляла с пейзажа.

Но Дайнин я чу. Първият син имаше достатъчно опит, за да разбере, че това е тайнственият повик на светлите елфи. Той се сниши, огледа местността, простираща се пред очите му, и съсредоточи вниманието си върху едно-единствено огнище в далечината на гористата долина. Водачът подкани войните си да побързат и съвсем умишлено смушка с лакът по-малкия си брат, за да прогони удивлението от очите му. Отрядът потегли.

Дризт виждаше страха, изписан по лицата на неговите съмишленици. Чувствата им толкова се различаваха от необяснимия покой, изпълнил душата на младежа. Имаше нещо нередно в цялата ситуация. Още в първия момент, в който бе излязъл от пещерата, вторият син на До’Урден бе усетил, че това не е злокобното място, за което толкова разказваха учителите от Академията. Не се беше уплашил или притеснил; само се бе почувствал странно, защото над главата му липсваше каменния покрив. Ако звездите, докоснали сърцето му, бяха само намек за това, което щеше да последва на сутринта — както беше казал Повелителят Хатч’нет — може би денят нямаше да е толкова ужасен.

Само объркването можеше да почерни усещането за свобода, което изпитваше Дризт. Беше попаднал или в капана на своите възприятия, или съмишлениците му, включително и Дайнин, гледаха на този свят с покварени очи. Върху плещите на младия До’Урден се стовари бремето на поредния въпрос, който оставаше без отговор: това, което чувстваше, беше проява на собствената му слабост или бе истината, за която копнееше сърцето му?

— Тази е почти същата като гората на гъбите в Мензоберанзан — уверяваше ги Дайнин, докато отрядът колебливо проправяше пътя си през една малка горичка. — Тези дървета нито ни усещат, нито могат да ни навредят.

Въпреки всичко, най-младите бойци се стряскаха и изваждаха оръжията си всеки път, когато чуеха катеричка да подскача от клон на клон или крясъка на птица в тъмната нощ. В света на мрачните елфи цареше тишина, не като в тази шумна пролетна гора, кипяща от живот. В Подземния мрак всяко живо същество би те нападнало, ако навлезеш в територията му, затова дори цвърченето на щурчетата звучеше заплашително на предпазливите войници.

Посоката, в която беше поел Дайнин, бе правилна и скоро песента на феите заглушаваше всеки звук, а светлината на огъня можеше да се види между дърветата. Светлите елфи бяха най-бдителната от всички раси. Нито хората, нито дори тихите полуръстове можеха да ги изненадат и да ги хванат неподготвени.

Но тази нощ нападателите бяха мрачни елфи — съществата, който умееха да се промъкват по-незабелязано и от най-опитните джебчии. Стъпките им оставаха нечути дори когато преминаваха през сухи опадали листа. Деликатната изработка на ризниците, които стояха като прилепени към крехките им тела, им позволяваше да се движат още по-безшумно.

Без да ги усетят, те обградиха малката горска полянка, където много светли елфи пееха и танцуваха.

Вцепенен от искрената им радост, Дризт почти не видя командите, които неговият брат раздаде на тайния език на жестовете. Сред горския събор имаше и танцуващи деца, които се отличаваха от възрастните само по своя ръст. Всички изглеждаха толкова невинни, толкова жизнени, свободни и очевидно ги свързваше такова силно приятелство, каквото Дризт не беше виждал в Мензоберанзан. Въобще не приличаха на злите, омразни изчадия от разказите на Хатч’нет.

Младият До’Урден по-скоро усети, отколкото видя, че мрачните елфи от отряда бяха започнали да заемат позиция, да се разпръсват, за да спечелят по-голямо предимство в битката. Но той още не можеше да откъсне очите си от гледката, разкриваща се пред него. Дайнин го потупа по рамото, показа му малкия лък, закачен на колана му, и после се шмугна наблизо в един храсталак.