Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

То изпищя от ужас, не от болка. Дризт погледна към брат си и видя как той отново размаха юмрука си във въздуха, после се обърна и се отдалечи.

Дризт трябваше да побърза — битката почти бе към своя ужасен край. Той замахна изкусно с ятаганите си, над превития гръб на детето и разкъса дрехите й, без да я нарани — само леко я одраска. После използва кръвта от обезглавения труп, за да прикрие измамата, и изпита мрачно задоволство при мисълта, че майката щеше да е благодарна, че със смъртта си е успяла да спаси живота на своята дъщеря.

— Не мърдай от земята — прошепна той в ухото на детето.

Знаеше, че тя не разбира езика му, но се опита да звучи успокояващо — трябваше да й подскаже какво бе намислил. Миг по-късно, когато Дайнин и още няколко мрачни елфа се приближиха към него, единственото, което му оставаше, бе да се надява, че се е справил добре.

— Добра работа — каза развеселен първият син на До’Урден, цял треперещ от възбуда. — Много от тези елфи, годни само за храна на орките, са мъртви и нито един от нас не е ранен! И макар, че няма да спечелим нищо от тази милостива за нас съдба, Матроните на Мензоберанзан ще са доволни!

Той погледна към телата, струпани в краката на Дризт, потупа го по рамото и изрева:

— Да не са си въобразявали, че ще се измъкнат?

Вторият син на До’Урден направи всичко възможно, за да прикрие отвращението си, но Дайнин беше толкова погълнат от кръвопролитието, че едва ли щеше да го забележи.

— Не и докато си бил наоколо! — продължи Дайнин. — Две убийства за Дризт!

— Едно убийство! — възрази елф от отряда и застана до първия син.

Дризт спокойно положи ръцете си върху дръжките на ятаганите и събра цялата си смелост. Ако този приближаващ се мрачен елф е разбрал измамата, щеше да се наложи да се бие с него, за да спаси детето на мъртвата фея. Щеше да убие спътниците си, дори собствения си брат; щеше да заплати с живота си, но нямаше да им позволи да разкъсат малкото момиченце с блестящите очи. След смъртта си поне нямаше да вижда как събратята му убиват деца.

За щастие до такъв сблъсък не се стигна.

— Дризт уби детето, но аз убих по-възрастната фея. Пронизах я с меча си, още преди твоят брат да е посегнал към ятаганите си!

Случи се несъзнателно, като рефлекс — неволен изблик срещу злото, което го заобикаляше. Дризт дори не разбра какво е сторил, докато не погледна към мрачния елф, който се хвалеше преди малко. Сграбчил лицето си, той лежеше по гръб и стенеше от болка. Едва тогава вторият син на До’Урден усети паренето в ръката си и погледна към пръстите си, стиснали здраво ятагана — целите бяха опръскани с кръв.

— Какво ти става? — учуди се Дайнин.

Дризт бързо измисли как да постъпи и не му отговори. Той погледна към гърчещия се на земята мрачен елф и вложи цялата ярост, насъбрала се в душата му, в думите, които щяха да му спечелят уважението и одобрението на останалите от отряда:

— Ако още веднъж ми отнемеш някое убийство — изсъска той с глас, който звучеше съвсем искрено, — ще сложа твоята глава на мястото на тази, която си отсякъл!

Момиченцето правеше всичко по силите си, за да не помръдва, но младият До’Урден усети, че бе започнало лекичко да трепери, разтърсвано от ридания и реши да не поема повече рискове.

— Хайде, да вървим! — изръмжа той. — Да се махаме от това място. Повдига ми се от тая смрад!

Дризт хукна напред, а останалите от отряда развеселени прибраха своя зашеметен другар и последваха мрачния войн.

— Най-накрая — прошепна Дайнин, докато гледаше как брат му се отдалечава с напрегната походка. — Най-сетне разбра какво означава да си войн от мрачните елфи!

В своето заслепение, първият син на До’Урден не можа да усети иронията на собствените си думи.

— Трябва да свършим още нещо, преди да се приберем у дома — обясни жрицата на членовете от отряда, когато се върнаха при входа на пещерата.

Тя единствена знаеше за втората цел на това нападение.

— Матроните на Мензоберанзан ни наредиха да станем свидетели на най-страшното и ужасно нещо на Повърхността, за да можем да разкажем на нашите събратя и да ги предупредим за него.

Събратя? Дризт се унесе в мрачни размисли, пропити със сарказъм. Доколкото видя, нападателите бяха станали свидетели на ужаса на Повърхността, защото именно самите те бяха този ужас.

— Там! — изкрещя Дайнин и посочи на изток, към хоризонта.

Едва забележима слаба светлина огря черните хребети на далечните планини. Може би обитателите на тези земи не можеха да я уловят с поглед, но мрачните елфи я виждаха ясно и всички, дори Дризт, несъзнателно извърнаха главите си.