Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дали думите му бяха пропити с вярата или с надеждата му? Дризт веднага отхвърли тази мисъл — вече не биваше да се съмнява и да изпада в мрачни настроения. В сърцето на един боец от мрачните елфи нямаше място за разочарования.

В сенките на вратата стоеше Дайнин и с любопитство наблюдаваше своя по-малък брат. Но думите на Дризт не му прозвучаха като думи на мрачен войн; звучаха сякаш младежът се опитваше да повярва в правотата им.

Четиринайсетте мрачни елфа преминаха през криволичещите тунели и големите пещери, които сякаш изведнъж се разкриваха пред тях. Придвижваха се безшумно, с помощта на вълшебните ботуши, а плащовете пиуафуи ги правеха почти невидими. Общуваха само на езика на жестовете. През по-голяма част от времето земният наклон почти не се усещаше, макар че понякога се налагаше да се катерят и да изкачват скални пукнатини. Всяка крачка ги доближаваше все повече към целта. Пресичаха границите на чужди територии, на чудовища и други раси, но омразните гномове и дори дуергарите не смееха да се покажат. Малко от обитателите на Подземния мрак имаха смелостта да се изпречат на пътя на бойните отряди на мрачните елфи.

В края на седмицата всички от патрула усещаха промяната в заобикалящия ги терен. Все още се намираха на дълбочина, която би била задушаваща за един обитател на земната повърхност, но мрачните елфи бяха свикнали с постоянния натиск на хилядите скални тонове, надвиснали над главите им. Всеки път, когато отрядът свиеше зад някой ъгъл, войните очакваха каменния таван да изчезне и пред тях да се разкрие безкрайната повърхност.

Край тях вече не се носеше горещия, миришещ на сяра въздух, издигащ се от магмените земни недра — повяваше влажен бриз, наситен със стотици аромати. Горе на Повърхността беше пролет и по вятъра се носеше мирисът на цветя и дървета, но мрачните елфи не можеха да го разпознаят — те идваха от земя, в която нямаше сезони.

Уханията привличаха, омайваха Дризт и той постоянно трябваше да си напомня, че Повърхността е едно много зловещо и опасно място. Предполагаше, че тези миризми са дяволски примамки, стръв, която трябваше да вкара нищо неподозиращите същества в капана на този непознат свят.

Жрицата от Арах-Тинилит, придружаваща отряда, вървеше близо до стената и оглеждаше всяка пукнатина в камъка.

— Тази е идеална — промълви тя след известно време, направи заклинание за далечно виждане и надзърна в широката колкото един пръст пролука.

— Как ще се проврем оттам? — на езика на жестовете попита друг мрачен елф — един от членовете на патрула.

Дайнин видя движенията на ръцете му и прекъсна разговора с навъсеното си изражение.

— Горе е още ден — заяви жрицата. — Ще трябва да почакаме тук.

— Колко дълго? — попита Дайнин, който знаеше, че целият отряд изгаря от нетърпение, особено когато от целта ги деляха само няколко крачки.

— Не знам — отвърна тя. — Не повече от половин цикъл на Нарбондел. Хайде, да свалим тези вързопи от раменете си и да си починем.

Дайнин искаше да продължат, искаше отрядът му да е в постоянна готовност, но не посмя да възрази на жрицата.

Почивката им не се оказа много дълга. Няколко часа по-късно жрицата отново надзърна в скалния процеп и обяви, че е време да тръгват.

— Ти първи — каза Дайнин на своя брат.

Дризт изгледа скептично първия син на До’Урден; чудеше се как ще премине през такава тясна пролука.

— Ела — нареди жрицата, извадила поресто кълбо. — Мини до мен и продължи навътре.

Дризт се приближи до нея. Тя промълви няколко думи и задържа сферата над главата на младия воин. Черни снежинки, по-черни от абаносовата кожа на мрачния елф, се посипаха по него, а по гръбнака му полазиха ужасни тръпки.

Другите гледаха с удивление как тялото на Дризт се изтъни като клечка и придоби двуизмерен образ, като сянка на предишната си форма.

Младият До’Урден не разбра какво стана, но видя как пролуката пред него постепенно се разшири. Той се плъзна в нея. Трябваше само да напрегне волята си, за да се задвижи и се понесе по криволичещия процеп като сянка по неравната повърхност на камъка. Накрая се озова в дълга пещера, точно срещу единствения й изход.

Беше паднала безлунна нощ, но на обитателя на Подземния мрак дори тя се струваше прекалено ярка. Изходът на пещерата привличаше Дризт. Искаше му се да излезе навън и да види необятния свят на Повърхността. Скоро и останалите членове на патрула се впуснаха по тунела и един по един стигнаха до пещерата. Последна дойде жрицата. Вторият син на До’Урден пръв усети тръпките от възвръщащата се естествена форма на тялото му. Миг по-късно всички проверяваха дали оръжията им са на място.