Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

По непознатите топлинни отблясъци по стените младият До’Урден отгатна, че са напуснали границите на района, отреден на неговия патрул. Съвсем съзнателно се беше отдалечил на по-голямо разстояние от това, което го бяха посъветвали другарите му. Беше сигурен, че той и Гуенивар можеха сами да се грижат за себе си, а и когато другите бяха далеч, той можеше да си почине и да се наслади на спокойствието, докато ги чака. Минутите, които Дризт прекарваше сам, му бяха необходими, за да подреди противоречивите си чувства, а това винаги му костваше безкрайни усилия. Докато той разсъждаваше на глас, пантерата бе неговият идеален слушател — никога не го укоряваше и винаги изглеждаше толкова разбираща.

— Започвам да се чудя, къде е смисълът на всичко това — прошепна той на котката. — Наистина, не се съмнявам, че вършим добра работа с патрулите. Ето, например, тази седмица — победихме доста чудовища, които можеха да нанесат големи щети на града, но къде е ползата от това?

Той погледна в дълбоките очи на Гуенивар й в тях откри съчувствие. Беше убеден, че по някакъв начин тази котка разбира объркването му.

— Може би все още не знам кой съм — замисли се той. — Или не знам какъв е моят народ. Всеки път, когато открия следа към истината, тя ме отвежда до пътеки, които не смея да последвам, до заключения, които не мога да приема.

— Ти си мрачен елф — каза някой зад него.

Дризт се обърна и видя Дайнин, застанал на няколко крачки от него, да го гледа с мрачна загриженост, изписана на лицето му.

— Гномовете са избягали и се намират извън обсега ни — промълви вторият син, в опит да разсее безпокойството на своя брат.

— Още ли не си разбрал какво означава да си мрачен елф? — попита Дайнин. — Не си ли разбрал пътищата на нашето минало и обещанията, които ни предлага бъдещето?

— За историята ни знам само това, което ни преподаваха в Академията — отвърна младият войн. — Обучението ни започна с часовете по история. За бъдещето или за мястото, което сега обитаваме, не знам нищо.

— Но знаеш за враговете ни — подсказа му Дайнин.

— Безбройни врагове — тежко въздъхна Дризт. — Те се крият в сенките на Подземния мрак и дебнат, чакат защитата ни да отслабне. Но ние сме винаги нащрек и враговете ни падат повалени от нашата мощ.

— Да, но истинските ни неприятели не обитават мрачните пещери на нашия подземен свят — каза Дайнин с лека усмивка на лицето. — Техният свят е особен и покварен от злите сили.

Дризт знаеше за какво говори брат му, но подозираше, че той крие нещо.

— Светлите елфи — прошепна младият До’Урден и думата разбуди противоречиви чувства в душата му.

Цял живот му бяха разказвали за злите „братовчеди“ на мрачните елфи, за това как те ги бяха принудили да заживеят в земните недра. Дризт беше погълнат от всекидневните си задачи и не намираше много време да мисли за тях, но когато се сетеше — името им звучеше като молитва в главата му, молитва срещу всичко, което мразеше в своя живот. Ако можеше по някакъв начин да обвини елфите, живеещи на Повърхността, за всички нередности в обществото на мрачните елфи, значи можеше и да намери надежда за бъдещето на своя народ. Дризт смяташе вълнуващите легенди за войната между елфите за поредния куп лъжи, но в сърцето и душата си отчаяно вярваше в тези приказки.

Той се обърна към Дайнин.

— Светлите елфи — повтори. — Каквито и да са те.

Първият син се подсмихна на нестихващия сарказъм на своя по-малък брат — беше станал направо банален.

— Те са точно такива, каквито са ти ги описали в училище — увери го той. — Нямат никакви ценности и са много по-зли, отколкото можеш да си представиш. Те са мъчителите на нашия народ, които са ни прогонили преди векове, които са ни принудили…

— Знам легендите — прекъсна го Дризт, разтревожен от развълнувания и все по-силен глас на Дайнин. — Ако сме приключили с охраняването за днес, нека да пресрещнем останалите в покрайнините на града. Това място е прекалено опасно за подобни разговори — войнът се изправи и пое по обратния път, следван от пантерата.

— Не толкова опасно, колкото мястото, което скоро ще ти покажа — каза брат му със същата лукава усмивка.

Дризт спря и го изгледа с любопитство.

— Предполагам, че трябва да ти кажа — продължаваше да увърта Дайнин. — Бяхме избрани, защото сме най-добрият патрул. Със сигурност ти си допринесъл много, за да заслужим тази чест.

— За какво сме избрани?

— След две седмици ще напуснем Мензоберанзан — обясни първият син. — Задачата ни ще трае дълго и ще ни отведе на много мили разстояние от града.