Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Баенре погледна към матроната до нея.

— Казва истината — увери я тя.

В стаята се разнесе весел шепот.

— Ето защо свиках управляващия съвет — бързо обясни СиНафей.

— Много добре — каза първата матрона. — Поздравявам те, Алтън ДеВир, за твоята изобретателност и инстинкт за самосъхранение. Проявил си голяма смелост и мъдрост за един мъж. Предполагам и двамата знаете, че управляващия съвет не може да накаже До’Урден за престъпление, което е извършено толкова отдавна. И защо да го правим? Матрона Малис се ползва с уважението на Лот; домът й изглежда доста обещаващ. Трябва да ни изтъкнете по-важна причина, ако наистина желаете неговото наказание.

— Не желая подобно нещо — бързо отвърна СиНафей. — Случилото се преди трийсет години отдавна не е в правомощията на управляващия съвет. Домът До’Урден, мои равни матрони, наистина изглежда обещаващ с четирите върховни жрици, многобройната войска и, да не забравяме, вторият син — Дризт, завършил първи в своя клас.

Петата матрона нарочно бе споменала Дризт. Знаеше, че името му ще засегне матрона Баенре. Нейният любим син, Берг’инйон, девет поредни години се бе класирал зад талантливия млад До’Урден.

— Тогава защо ни безпокоиш? — ядоса се матрона Баенре.

— За да ви помоля да си затворите очите — меко каза тя. — Алтън вече е Хюнет. Взех го под опеката си. Той иска да си отмъсти за стореното срещу семейството му преди години. Той има право да повдигне обвинение.

— А домът Хюнет ще го подкрепи ли? — попита любопитно развеселената Баенре.

— Разбира се! Това е наше задължение!

— Заради отмъщението? Или от страх? — саркастично се обади друга матрона, също развеселена. — На мен ми изглежда сякаш СиНафей Хюнет от дома Хюнет използва този злочест ДеВир за собственото си благо. Домът До’Урден се стреми към по-високи позиции; матрона Малис желае място в управляващия съвет. Това заплашва дома Хюнет може би?

— Наречете го отмъщение или предпазливост. Моето искане — искането на Алтън ДеВир — заслужава да бъде смятано за основателно. За общото ни благо — злобно се подсмихна СиНафей и погледна първата матрона в очите. — Може би за благото на нашите синове в амбициите им за признание.

— Права си — подсмихна се матрона Баенре, макар че смехът й прозвуча повече като кашлица.

Тя подозираше, че една война между Хюнет и До’Урден, ще донесе облаги на всички, но не по начина, по който си го представяше СиНафей. Малис беше величествена матрона и нейното семейство наистина заслужаваше по-висок пост от този на деветия дом в града. Когато войната започнеше, тя най-вероятно щеше да вземе полагащото й се място в управляващия съвет, заемайки трона на СиНафей.

Матрона Баенре обиколи с поглед другите матрони и от обнадеждените им лица разбра, че и те споделяха мислите й. Нека Хюнет получат своята война с До’Урден, която да сложи край на заплахата „матрона Малис“, независимо от победителя. Първата матрона се надяваше тази война да сложи край и на един млад До’Урден, чиято смърт щеше да изтласка нейния син към поста, който му се полагаше.

Накрая матрона Баенре изрече думите, които СиНафей така желаеше да чуе — тихото споразумение на управляващия съвет на Мензоберанзан.

— Този въпрос е приключен, сестри мои — заяви тя и всички около масата кимнаха одобрително. — Прекрасно е, че днес не сме се срещали.

— Подуши ли следата? — прошепна Дризт и се доближи до пантерата.

Той погали Гуенивар по гърба и по отпуснатите й мускули разбра, че наблизо нямаше опасност.

— Избягали са — загледа се в празния коридор, простиращ се пред тях. — „Гадни гномове“, така ги нарече брат ми, когато открихме следите им край езерото — Дризт прибра ятагана си и коленичи до котката с ръка, удобно подпряна на нейния гръб. — „Гадни и глупави“, но явно не са глупави, щом успяха да ни се изплъзнат.

Гуенивар го погледна така, сякаш бе разбрала всяка негова дума и мрачният елф почеса по главата своята най-добра приятелка. Спомняше си ясно как се бе развълнувал преди седмица, в деня, когато Дайнин — въпреки гнева на Масой Хюнет — заповяда пантерата да заеме предна позиция в патрула, редом с него — вторият син на До’Урден.

— Котката си е моя! — беше припомнил Масой на Дайнин.

— Ти си мой! — беше му отвърнал Дайнин, ръководителят на патрула, и така бе сложил край на всички спорове.

Масой призоваваше Гуенивар от Звездната равнина всеки път, когато вълшебната статуетка позволяваше, и заповядваше на пантерата да изтича напред, да осигури безопасността на Дризт и да му прави компания.