Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт внимателно изслушваше всяка от тях. Искаше и позволяваше да попадне под хипнотичното влияние на думите на учителя. Легендите не можеха да лъжат. Младежът не знаеше на какво ще се уповава, за да запази принципите си, ако тези истории не бяха истински.

Дайнин ръководеше тактическата подготовка на нападението. Показваше на своите съмишленици картите на дългите тунели; многократно препитваше членовете на отряда, докато не се увереше, че до един са запомнили пътеките, който трябваше да изминат.

Нетърпеливите мрачни елфи, с изключение на Дризт, изслушваха всичко много внимателно и през цялото време се опитваха да сдържат вълнението си. Когато наближи края на подготвителната седмица, младият войн забеляза, че един от членовете на патрула не беше с тях. В началото си мислеше, че Масой получава своята подготовка в Сорсъри, в компанията на своите учители, но когато времето за потегляне наближи, а военните планове се изясниха, Дризт осъзна, че младия Хюнет няма да участва в нападението.

Един ден, в края на едно от заседанията, озадаченият До’Урден се осмели да попита:

— Защо магьосникът не е с нас?

Дайнин се подразни от прекъсването и погледна към брат си.

— Масой няма да ни придружи — отвърна той.

Притесненията на Дризт щяха да разтревожат и останалите от отряда, а те не можеха да си позволят да се разсейват с подобни мисли — не и в този критичен момент.

— От Сорсъри са ни забранили да взимаме магьосници в групите, който излизат на повърхността — обясни Повелителят Хатч’нет. — Масой Хюнет ще чака в града до завръщането ви. Наистина това ви поставя в доста неизгодно положение, защото той неведнъж е доказвал своите качества. Но не се страхувайте — ще ви придружава жрица от Арах-Тинилит.

— А дали… — започна с по-силен глас Дризт, за да бъде чут сред одобрителните възгласи на неговите съмишленици.

Дайнин веднага отгатна въпроса на брат си и го прекъсна:

— Котката принадлежи на Масой и ще остане в Мензоберанзан.

— Мога да говоря с него — примоли се младежът.

Суровият поглед на Дайнин отговори на молбата му.

— Тактиката ни ще бъде различна на повърхността — обърна се водачът към своя отряд и сложи край на разнеслия се шепот. — Там е различно, широко и открито. Разстоянията са много по-големи, отколкото в късите, криволичещи тунели на Подземния мрак. Веднъж видим ли врага, ще трябва да го обсадим, да скъсим разстоянието — той погледна към малкия си брат. — В подобен сблъсък няма място за духа на една котка, който да предвожда и да пази отряда — това би ни донесло повече неприятности, отколкото ще ни помогне.

Дризт трябваше да се примири с този отговор. Нямаше смисъл да спори — дори да успееше да убеди Масой да му даде фигурката от черен оникс, което едва ли щеше да стане, пак нямаше да може да вземе котката със себе си. Младият До’Урден отпрати мрачните мисли от главата си и опита да се съсредоточи върху думите на Дайнин. Това пътуване щеше да е най-голямото и най-опасното предизвикателство в неговия живот.

През последните два дни, когато планът за нападението вече беше вкоренен дълбоко в съзнанието на всеки от отряда, Дризт започна да чувства нарастващата възбуда в душата си. Ръцете му се потяха от безпокойство, а очите му бдително се стрелкаха във всички посоки. Въпреки, че беше разочарован заради Гуенивар, вторият син на До’Урден не можеше да отрече, че в сърцето му бушуваше вълнение. Винаги си беше мечтал за подобно приключение, а и то щеше да му разкрие истината за неговия народ. Там горе, в необятните чудеса на този непознат свят, ги дебнеха светлите елфи — невижданият кошмар, превърнал се в общ враг, във всичко, което обединяваше мрачните елфи. Дризт щеше да усети славата на битките; щеше да отмъсти на неприятеля, мразен от цялата му раса. Преди се беше сражавал само, за да се защити по време на упражнения или срещу глупавите чудовища, който се осмеляваха да се доближат до Мензоберанзан.

Но сега знаеше, че ще бъде по-различно. Ръката му трябваше да се води от най-дълбоките му чувства, ударите — от честта и достойнството на неговия народ, от неговата храброст и твърда решителност да се изправи срещу своя потисник. Дризт трябваше да повярва в това.

В нощта преди заминаването младият мрачен елф лежеше в койката си и направи няколко бавни фигури с ятаганите си.

— Този път — прошепна той, възхищавайки се на сложния, макар и бавен, танц на остриетата, — този път във вашия звън ще отеква песента на правдата! — той сложи ятаганите до постелята си и се сви под завивките. Имаше нужда от почивка и сън. — Този път — повтори със стиснати зъби, а очите му блестяха с непоколебим блясък.