Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Погълнат от чувствата и мислите си за опасното и искрено решение, което бе взел, Закнафейн едва чуваше пронизителното стържене на точилния камък по проблясващото острие на своя меч.

Оръжието трябваше да е перфектно наточено — без ръбчета и грапавини. Трябваше да изпълни дълга си без злоба и гняв.

Един премерен удар и Зак щеше да се отърве от демоните, които го преследваха — демоните на собствените му провали. За пореден път щеше да се скрие в своето убежище, в тишината на личните си покои — неговия таен свят. Един-единствен удар щеше да стори това, което бе пропуснал преди десет години.

— Само да бях събрал смелост тогава — проплака той. — Колко мъки щях да спестя на Дризт? Колко ли болка му е причинил престоят в Академията, за да се завърне така променен?

Думите звучаха така глухо в тишината на празната стая. Сега те бяха просто думи и нищо повече — не бяха достатъчни, за да обяснят какъв е Дризт. Вторият син беше мрачен войн и притежаваше всички противни и зли качества, присъщи на един елф с тази титла.

Зак вече нямаше право на избор. Ако искаше да има полза от окаяното му съществуване, този път той не трябваше да спира меча си. Трябваше да убие Дризт.

Из криволичещите тунели на Подземния мрак, следващи безмълвните си пътеки, бродеха свиърфнебли — лукави гномове. Нито добра, нито зла, расата им оцеляваше и процъфтяваше, макар и да бе толкова различна от другите раси, обитаващи този свят, обречен на вечен злокобен мрак. Свиърфнебли — те се славеха като горди ловци, изкусни в направата на брони и оръжие. Познаваха песента на камъка по-добре и от злите сиви джуджета — дуергарите — и въпреки опасностите, дебнещи ги зад всеки ъгъл, продължаваха да търсят и събират скъпоценни камъни и метали.

В Блингденстоун — градът на гномовете, обхващащ група от тунели и пещери, се бе разчула новината, че скалните червеи — токкуа — са изровили богато находище на скъпоценни камъни, разположено на двайсет мили източно от селището. Надзирателят на миньорите, Белвар Дисенгалп, трябваше да се преодолее много други началници като него, за да получи правото да ръководи миньорската експедиция. Всички знаеха, че земите, намиращи се на четирийсет мили на изток — там докъдето бяха прокопали скалните червеи, са прекалено близо до Мензоберанзан. За да стигнат до това опасно място, миньорите трябваше да вървят пеша в продължение на една седмица и да прекосят териториите на още стотици врагове. И макар всеки ден в Подземния мрак да криеше опасности за свиърфнеблите, страхът не можеше да им попречи — толкова силно копнееха за скъпоценни камъни.

Когато Белвар и неговата група от четирийсет миньора намериха малката пещера, описана от опитните разузнавачи и обозначена с гномския знак за съкровище, те разбраха, че твърденията на техните осведомители не бяха преувеличени.

Надзирателят се опитваше да запази спокойствие. Знаеше, че само на пет мили оттук живееха двайсет хиляди мрачни елфа, а те бяха най-омразните и страшни врагове на свиърфнеблите.

Водачът даде първата си заповед — трябваше да се подготвят галериите за бягство. Те представляваха лъкатушни тунели, през които един гном, висок три фута, можеше да мине съвсем спокойно, ала не и по-едър натрапник. По дължината на тези подземни проходи гномовете поставяха отбранителни стени, предназначени да отблъскват мълниите и да предпазват свиърфнеблите от техните пламъци, които бързо се разпростираха.

Най-накрая истинското прокопаване на мината започна; една трета от бригадата винаги стоеше на пост, а Белвар обикаляше района, стиснал в ръка медальона си, на който висеше вълшебен изумруд — скъпоценен камък, използван за призоваване.

Когато двамата братя достигнаха до откритите площи в източната част на Мензоберанзан, Дризт се обърна към Дайнин:

— Цели три патрулни групи — отбеляза той.

Само няколко сталагмита бележеха този участък от града, но днес той не изглеждаше толкова пуст — множество мрачни елфи се лутаха обезпокоени наоколо.

— Гномовете не бива да се подминават с лека ръка — отвърна Дайнин. — Те са силни и зли.

— Зли колкото мрачните елфи? — не се стърпя Дризт и го прекъсна, насилвайки се да звучи развеселен, за да прикрие сарказма на думите си.

— Почти — предупреди го мрачно първият син, без да долови скрития смисъл във въпроса на своя брат.

После се обърна настрани и посочи към приближаващия се отряд от мрачни елфки, които идваха, за да се присъединят към патрулите.