Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Жрици — каза той. — Една от тях дори е върховна жрица на Лот. Значи някой е потвърдил слуховете за активност в тунелите.

Дризт потръпна, побиха го тръпки от вълнение преди битката. Тази възбуда скоро намаля и започна да се превръща в страх. Младежът не се страхуваше, че ще пострада, нито се притесняваше от гномовете. Опасяваше се, че този сблъсък ще бъде повторение на трагедията, разиграла се на Повърхността.

Младият войн прогони мрачните мисли от съзнанието си и си припомни, че този път, за разлика от предишния, беше застрашена родната му земя. Гномовете бяха навлезли във владенията на мрачните елфи. Ако наистина тези същества бяха толкова зли, колкото твърдяха Дайнин и останалите, Мензоберанзан нямаше друг избор, освен да отвърне със сила. Но само ако наистина бяха…

Групата на най-прославените мрачни войни в целия град — патрулът на Дризт — трябваше да поведе останалите отряди и вторият син на До’Урден зае челното си място. Той все още се чувстваше несигурен и не можеше да се развълнува от дадената му задача. Дори когато патрулите потеглиха, той се почуди дали да не ги отклони в грешна посока. Или да се отдалечи от тях и преди да са го настигнали да се срещне с гномовете и да ги предупреди за тяхното приближаване.

Дризт осъзна колко абсурдни са тези мисли. Не можеше да промени реалността, развоя на събитията в Мензоберанзан; не можеше да спре четирийсетте нетърпеливи и превъзбудени мрачни елфа, следващи стъпките му. Отново беше в капан и се чувстваше съвсем отчаян.

Тогава изведнъж се появи Масой и разведри мрачния войн:

— Гуенивар! — извика магьосникът и величествената пантера дотича при тях.

Тя зае мястото си до водача До’Урден, а младият Хюнет се върна в патрула.

Гуенивар вече не можеше да сдържа радостта си от срещата, нито пък Дризт — своята усмивка. Младежът не беше виждал пантерата от един месец заради мисията на Повърхността и после — престоят му вкъщи.

Котката скочи върху Дризт, с лапи върху гърдите му, и едва не повали слабичкия елф. Той я погали и радостно я почеса зад ушите.

Изведнъж и двамата се обърнаха едновременно, когато усетиха, че някои ги наблюдава с досада и неприязън. Видяха Масой — той стоеше със скръстени ръце, а лицето му бе започнало да почервенява от гняв.

— Няма да използвам пантерата, за да убия Дризт — мърмореше си магьосникът. — Искам да запазя това удоволствие за себе си.

Мрачният войн се почуди дали свъсеното изражение на този Хюнет не беше породено от завист. Завист към него и котката или към всичко, което го заобикаляше? Масой беше оставен в Мензоберанзан, а Дризт бе отишъл на Повърхността. Отрядът се бе завърнал с почести, а младият магьосник бе останал само зрител. Вторият син на До’Урден се отдръпна от Гуенивар, защото съчувстваше на болката на своя съмишленик.

Но когато Масой се отдалечи и зае своята позиция назад в редиците, Дризт коленичи и обгърна с ръце главата на пантерата.

Когато излязоха извън границите на обикновените патрулни маршрути, Дризт се почувства още по-радостен, че Гуенивар е с него. В Мензоберанзан имаше една поговорка — „Никой не е толкова самотен, колкото водачът на патрула“ — и през последните месеци Дризт бе започнал да я разбира. Той спря в края на една широка пътека, застана неподвижно и наостри очи и уши — проучваше следите зад себе си. Знаеше, че повече от четирийсет мрачни елфа, нетърпеливи и строени в боен ред, се приближават към него, ала нито дочуваше звук, нито различаваше движение в мрачните сенки на студения камък. Дризт погледна към Гуенивар, застанала търпеливо до него, и отново поеха напред.

Можеше да усети горещото присъствие на бойния отряд, който следваше стъпките му и особеното усещане единствено опровергаваше чувството на Дризт, че той и пантерата са сам-сами.

Привечер младият До’Урден забеляза първите признаци, предвещаващи неприятности. Той се приближи към разклонението на тунела, предпазливо се притисна към стената и усети лека вибрация в камъка. Миг по-късно трептенето се повтори, после още веднъж и Дризт се досети, че това бяха ритмичните удари на чук.

Той извади една квадратна пластина от кесийката си, голяма, колкото дланта му и нагрята с магия. Едната й страна беше обшита с дебела кожа, но другата сияеше доста ярко и съществата с инфрачервено зрение можеха да я забележат. Дризт се обърна назад към тунела, откъдето бе дошъл, и размаха предмета. Няколко секунди по-късно Дайнин бе настигнал своя брат.