Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Не! — изкрещя младият воин, разбирайки, че Гуенивар ще умре.

Но чудовището и котката не се разбиха в земята — те потънаха в нея.

Вълшебните огньове обгръщаха телата на гномовете с бледолилави пламъци и ги правеха лесна мишена за стрелите и мечовете на мрачните елфи. Свиърфнеблите отвръщаха със свои магии — най-вече илюзии и зрителни измами.

— Тук долу! — изкрещя един войн и налетя на каменната стена, която само преди миг изглеждаше точно като вход към друг тунел.

Въпреки че магията на гномовете успяваше донякъде да заблуди мрачните елфи, Белвар Дисенгалп ставаше все по-уплашен. Неговият земен дух — най-силната му магия и най-голямата му надежда — се бе забавил прекалено дълго в главната ниша на мината при това с един-единствен мрачен войн. А надзирателят на миньорите искаше чудовището да е до него, когато започнеше голямата битка. Той строи войската си в стегнати, отбранителни редици и се замоли гномовете да издържат на атаката.

Магиите вече не можеха да забавят мрачните елфи. Войните се спуснаха срещу свиърфнеблите; страхът в душата на Белвар отстъпи мястото си на яростта. Той изскочи напред, размахвайки тежката си брадва и злобна усмивка се разля по лицето му, когато мощното му оръжие разкъса плътта на мрачен елф.

Вече нямаше място за магии; строевата подготовка, внимателно изложените планове — всичко се стопи под тежестта на животинската ярост. Вече нищо нямаше значение за противниците, освен да повалят врага, да забият копието си в него — да усетят как острието потъва в плътта. Лукавите гномове мразеха мрачните елфи повече от всяка друга раса, а в Подземния мрак нямаше по-голямо удоволствие за един мрачен войн, от това да разкъса някой свиърфнебъл на малки парченца.

Дризт изтича до мястото, но там нямаше нищо — само непокътната земя.

— Масой? — прошепна той с надеждата, че магьосникът, посветен в тази странна магия, може да му обясни какво се бе случило.

Преди Хюнет да успее да отговори, земята изригна зад Дризт. Младежът веднага се обърна с вдигнати ятагани и видя извисяващия се над него земен дух.

После, в безсилно отчаяние, видя как перестата мъгла, която някога бе могъщата пантера, най-добрата му приятелка, се спусна от раменете на чудовището и се разсея, преди да е стигнала земята.

Дризт се сниши, за да избегне поредния удар, но очите му не се отделяха от изчезващото облаче прах и дим. Дали Гуенивар беше мъртва? Дали единствената му приятелка си бе отишла завинаги? Бледолилавите очи на дръзкия До’Урден заблестяха с нова светлина; в тялото му пламна животински гняв. Безстрашен, Дризт погледна към земния дух.

— Мъртъв си — обеща му той и се спусна напред.

Чудовището изглеждаше объркано — не разбираше думите на мрачния войн. То спусна тежкия си юмрук към земята, за да размаже своя глупав противник, но Дризт дори не вдигна ятаганите си, за да се защити — силата му не беше достатъчна, за да отблъсне подобен удар. Точно преди да бъде размазан, той се хвърли напред, извън обсега на падащата ръка.

Земният дух остана изненадан от бързината му. Като вихрушка, Дризт сипеше ударите си върху чудовището, а Масой го наблюдаваше, притаил дъх. Магьосникът не беше виждал друг да се бие с такова изящество, с такава лекота и плавни движения. Мрачният елф се спускаше и изкачваше по тялото на съществото, режеше го и разсичаше, забиваше дълбоко ятаганите си и откъртваше скални късове от каменната му кожа.

Чудовището виеше заради свличащите се лавини от тялото му, въртеше се в кръг и се опитваше се хване Дризт — искаше да го размаже веднъж завинаги. Благодарение на сляпата си ярост, младият До’Урден разкри, че талантът му да борави с меча се простираше до невъобразимо майсторство, а земният дух с тежкия си размах не можеше да улови нищо, освен въздуха или собственото си тяло.

— Невероятно — промърмори Масой, когато излезе от унеса. Нима младият войн можеше да победи един земен дух? Магьосникът се огледа наоколо. Наблизо лежаха мъртви или тежко ранени няколко елфи и много гномове, но голямото сражение се бе отдалечило дори още повече. Свиърфнеблите бяха открили малките си спасителни проходи, а обезумелите от ярост мрачни войни бяха започнали да ги преследват.

Гуенивар си беше отишла. В тази ниша бяха останали само Масой, земният дух и Дризт. Устата на магьосника се разтегли в невидима усмивка. Сега трябваше да нанесе своя удар.

Младият До’Урден почти бе успял да победи чудовището — беше го притиснал, легнало на една страна, когато мълнията профуча с рев. Тя ослепи Дризт и го запрати в стената, в дъното на каменната ниша. Той видя треперещите си ръце и дивия танц на чисто бялата си коса, разпръснала се пред неподвижните му очи. Не чувстваше нищо — нито болка, нито живителна глътка въздух в белите си дробове — сякаш някой бе прекъснал силата на собствения му живот.