Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Как си научил нашия език? — попита Дризт.

— Гномовете не са глупави — отвърна Белвар, без да разбира накъде бие младежът.

— Нито пък мрачните елфи — искрено каза младият войн, — но не съм чувал никой в моя град да говори на езика на свиърфнеблите.

— Навремето имаше един мрачен елф в Блингденстоун — обясни гномът, сега заинтригуван от Дризт толкова, колкото и младежът от него.

— Роб? — попита войнът.

— Наш гост! — сопна се Белвар. — Свиърфнеблите нямат роби.

За пореден път Дризт усети, че този гном е искрен.

— Как се казваш? — попита младежът.

— Ти какво, за глупак ли ме мислиш? — изсмя се водачът. — Искаш да ти кажа името си, за да използваш неговата сила и да я обърнеш срещу мен в някоя от вашите магии!

— Не — запротестира мрачният елф.

— Ще те убия, ако смяташ, че съм глупак! — изрева Белвар и заплашително размаха тежката си кирка.

Дризт се размърда от притеснение на мястото си — не знаеше какво може да стори гномът.

— Предложението ми остава — каза той и свали кирката. — Ако не създаваш неприятности, ще кажа на краля да те пусне — надзирателят, както и младият До’Урден, не вярваше, че това е възможно, сви безпомощно рамене и повтори другото си най-добро предложение:

— Ако не — с един точен удар.

Внезапната суматоха, вдигнала се в една от галериите, накара гномът да се обърне.

— Белвар — влетя един гном в малката стая.

Водачът хвърли подозрителен поглед към Дризт, за да види дали мрачният елф е разбрал името му, но младежът мъдро бе извърнал глава, преструвайки се, че не слуша. Той наистина бе чул името на водача на гномовете, който бе проявил милост към него. Белвар, така бе казал другият свиърфнебъл. Белвар — Дризт никога нямаше да забрави това име. Битка, разразила се в прохода, привлече вниманието на всички, а няколко гнома уплашени дотичаха в стаята. Младежът разбра, че патрулът на мрачните елфи беше наблизо.

Белвар започна да раздава заповеди — подготвяше бягството на групата през другия тунел, извеждащ от нишата, а Дризт се чудеше какво ли щяха да правят с него. Водачът не можеше да се надява, че ще избяга от мрачните елфи, влачейки затворник със себе си.

Внезапно Белвар застина на място и спря да говори. Прекалено внезапно.

Начело на патрула вървяха жриците с коварните си, парализиращи заклинания. Магията им бе хванала здраво Белвар и още един гном, а другите свиърфнебли, видели това, се впуснаха в див бяг към задния изход.

Мрачните войни, предвождани от Гуенивар, нахлуха в стаята. Облекчението, което Дризт бе изпитал при вида на старата му приятелка, беше почернено от последвалото клане. Дайнин и останалите посякоха обезумелите гномове с присъщата жестокост на мрачните елфи.

За секунди — ужасни секунди, които за Дризт се нижеха бавно като часове — в стаята останаха живи само Белвар и другият гном, омагьосани от заклинанията на жриците. Няколко свиърфнебли се бяха втурнали в задния коридор, за да избягат, и по-голямата част от патрула се спусна след тях.

Последен в нишата влезе Масой, който изглеждаше съвсем окаян в дрехите си, покрити целите в кал. Той остана на входа на тунела и дори не погледна към Дризт — отказваше да види своята пантера, застанала над втория син на До’Урден, предпазвайки го с тялото си.

— Ти пак извади страхотен късмет — обърна се Дайнин към своя брат и преряза въжетата на китките му.

Дризт огледа касапницата в стаята и не беше много сигурен в думите на първия син.

Той му подаде ятаганите и се обърна към мрачния елф, който наглеждаше парализираните гномове.

— Довърши ги — нареди Дайнин.

Широка усмивка се изписа по лицето на война. Той извади от колана си един нож с назъбено острие, после го задържа пред очите на гнома и се обърна към върховната жрица:

— Дали го виждат? — попита той, измъчвайки безпомощното същество.

— Това е най-забавната част в цялото заклинание — отвърна мрачната елфка. — Гномът разбира много добре какво ще се случи. Дори и сега се мъчи да пробие магията, която го обгръща.

— Затворници! — неволно изкрещя Дризт.

Дайнин и останалите се обърнаха към него, а мрачният елф, държащ камата, изглеждаше едновременно разочарован и ядосан.

— За дома До’Урден? — попита с надежда младият войн. — Можем да извлечем полза от…

— От свиърфнеблите не стават добри роби — отвърна Дайнин.

— Така е — съгласи се жрицата и се приближи до елфа с камата; после му кимна. Той я възнагради с огромна усмивка и зверски заби ножа си в тялото на гнома. Дойде редът на Белвар.