Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Гуенивар! — извика Масой Хюнет, който хвърляше огнените кълба. — Ела тук!

Преди да се подчини на командата, пантерата успя да се отърка в крака на Дризт. Не след дълго той си възвърна зрението и тръгна в друга посока — не искаше да става свидетел на пороя от ругатни, който се изсипваше върху Гуенивар всеки път, когато работеха заедно.

Масой гледаше към отдалечаващия се До’Урден и му се прииска да хвърли трета мълния — този път право в тила му. Магьосникът Хюнет забеляза и силуета на Дайнин, който бе застанал встрани и не ги изпускаше от погледа си.

— Кога най-накрая ще разбереш какво означава лоялност! — изръмжа Масой на Гуенивар.

Твърде често пантерата го изоставяше, за да се бие с Дризт. Хюнет осъзнаваше колко идеално се допълваха котката и войнът, но също така знаеше и колко уязвими бяха магьосниците по време на заклинание. Той искаше Гуенивар да бъде до него и да го защитава от враговете му, хвърли още един поглед към Дайнин — и от разни „приятели“.

Масой захвърли статуетката на земята.

— Махай се! — изкомандва той на пантерата.

В далечината, Дризт се бе заел с още един дръгливец, но бързо се справи и с него. Масой поклати глава, докато го наблюдаваше как майсторски владее меча. С всеки изминал ден силата на този До’Урден все повече нарастваше.

— Дано по-скоро пожелаеш смъртта на Дризт, Матрона СиНафей — прошепна Масой.

Младият магьосник не беше сигурен колко още ще е в състояние да изпълни тази задача. Дори се съмняваше, че въобще е способен да победи мрачния войн.

Дризт покри очите си, за да запали една факла, с която да обгори раните на мъртвия трол. Единствено огънят не позволяваше на троловете да регенерират, дори и след като бяха погребани.

Вторият син на До’Урден забеляза, че и другите битки бяха приключили. По целия бряг на езерото пламтяха огнени факли. Той се замисли дали другите дванайсет членове на патрула бяха живи, макар че не беше съвсем сигурен дали наистина го интересуваше.

Винаги имаше мрачни елфи, готови да заемат местата им. За Дризт бе важно само, че единственият му истински другар бе жив и здрав и се намираше у дома си в Звездната равнина.

— Сформирайте охраната! — отекна командата на Дайнин, а робите, гоблините и орките се разпръснаха, за да търсят тролски скъпоценности и да спасят каквото е останало от мъртвите дръгливци.

Когато пламъците погълнаха подпаления воден трол, Дризт потопи факлата си в черните води на езерото и остана неподвижен за миг, докато очите му привикнат с тъмнината.

— Още един ден — спокойно каза той. — Още един сразен враг.

Харесваше му да охранява тунелите. Допадаше му вълнението от това да живее на ръба на опасността, а също и мисълта, че сега използваше оръжията си, за да побеждава зли чудовища.

Но дори и тук Дризт не можеше да избяга от апатията, обзела живота му, от абсолютното примирение, което бележеше всяка негова стъпка. И въпреки че се бореше с ужасите на Подземния мрак, че убиваше чудовищата по необходимост, Дризт не можеше да забрави за срещата в параклиса на дома До’Урден.

Той знаеше, че много скоро ще се наложи отново да използва ятаганите си, но този път, за да ги забива в телата на мрачни елфи.

Закнафейн се загледа над Мензоберанзан, както правеше често, когато Дризт патрулираше извън града. Повелителят на меча се раздвояваше между желанието си да се измъкне от дома и да се бие на страната на Дризт, и надеждата, че патрулът ще се завърне с новината, че той е мъртъв. Запита се дали някога ще разбере как трябва да постъпи с най-малкия До’Урден? Беше му ясно, че не може да напусне дома. Малис следеше действията му изкъсо; усещаше, че той страда за Дризт и определено не одобряваше това. Тя често бе използвала Закнафейн като любовник, но освен това не ги свързваше нищо друго.

Той си припомни какви ожесточени спорове бяха водили двамата — той и Малис, преди няколко века заради Виерна — другото дете, което бяха заченали заедно. Но тя беше жена, съдбата й беше предопределена още от самото й раждане, и Зак не можа да стори нищо, за да спре вредата, която щеше да й нанесе завладяващата религия на Кралицата на Паяците.

Дали Малис не се страхуваше, че той може да повлияе повече на едно момче? Очевидно се страхуваше, макар че сам Закнафейн не беше сигурен дали опасенията й са основателни, не можеше да прецени дали би могъл да повлияе на втория син на До’Урден.

Сега гледаше над града и мълчаливо се озърташе, очакваше завръщането на патрула. Искаше да види Дризт жив и здрав, но дълбоко в себе си се надяваше някое чудовище, спотайващо се в сенките на Подземния мрак, да сложи край на мъките на това момче.