Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Тогава има вероятност убийците в този сблъсък да се окажем аз и Дризт — доволно промълви той.

Усмивката от лицето на матроната изчезна.

— Никой няма да нападате без мое разрешение — предупреди ги тя, а смразяващият й глас подсказа на Дайнин какви щяха да бъдат последствията, ако не се подчинява на думите й. — Както направи ти, преди доста време.

Дризт усети, че тя намеква за Налфейн, убитият му брат. Майка му знаеше! И не бе наказала своя син-убиец по никакъв начин. Дризт вдигна ръка, за да прикрие ужасът, който се изписа на лицето му и, който можеше да му причини само неприятности.

— Ще отидеш там, за да се научиш да помагаш на твоя брат — продължи Малис. — Дризт също ще бъде там, за да ти помага. Не проигравай предимството ни, само заради удоволствието от едно убийство — бялото й като слонова кост лице отново се озари от зловеща усмивка. — Но ако узнаеш нещо за врага…

— Ако ти се удаде удобен случай… — довърши Бриса.

Жрицата веднага отгатна злите помисли на своята майка и й се усмихна дяволито. Матроната я погледна одобрително. От Бриса щеше да стане отличен наследник.

На лицето на Дайнин се разля широка и похотлива усмивка. Нищо не му доставяше повече удоволствие от възможността да извърши убийство.

— Тогава вървете, мое семейство — каза Малис. — И помнете: врагът не ни изпуска от погледа си, следи всяко наше движение и изчаква подходящия момент, за да нанесе своя удар.

Както винаги, Повелителят на меча напусна параклиса пръв, но за разлика от друг път походката му беше по-бодра. И не предстоящата война съживяваше стъпките му, макар че мисълта, че ще убие някоя върховна жрица определено го радваше. Зак се чувстваше обнадежден от наивността, която бе проявил Дризт, от погрешните му разбирания за общото благо на мрачните елфи.

Младият воин видя как Закнафейн напуска параклиса и си помисли, че бързата крачка е израз на желанието му да убива. Двоумеше се дали да последва Повелителя на меча и да се изправи лице в лице с него или да остави всичко така, да го подмине мълчаливо, както правеше с повечето нередности в заобикалящия го свят. Матрона Малис отне правото му на избор като застана на пътя на Дризт и го задържа в параклиса. Когато останаха сами, тя го предупреди:

— На теб ще ти кажа само едно нещо. Разбра каква е задачата, която ти възложих. Няма да търпя провали!

Гласът й беше толкова силен, че накара Дризт да се отдръпне назад.

— Пази брат си — злокобно го предупреди тя, — или ще оставя Лот да съди постъпките ти.

Вторият син разбра смисъла на думите й, но матроната реши да си достави удоволствие и да му го каже направо, без да увърта.

— Няма да ти хареса да изживееш остатъка от живота си като драйдер.

Мълния разцепи спокойните черни води на езерото и обгори главите на приближаващите се водни тролове. В подземието отекваха звуците на битка. Дризт беше приклещил едно от чудовищата — дръгливци, така ги наричаха — на един малък полуостров и му пречеше да се върне във водата. Обикновено когато един мрачен елф се изправеше срещу воден трол — елфът нямаше никакъв шанс, но през последните седмици всички бяха забелязали, че Дризт не е обикновен мрачен елф.

Дръгливецът нападна, без да осъзнава опасността. С един зашеметяващ удар младият До’Урден отсече протягащите се ръце на създанието. После побърза да го убие — знаеше достатъчно за възстановителните способности на тези тролове.

Изведнъж, точно зад гърба му от водата изплува друг дръгливец. Войнът очакваше да се случи нещо подобно и се престори, че не забелязва приближаващия се трол. Беше съсредоточил всичките си усилия напред — продължаваше да нанася дълбоки рани в осакатеното, но в никакъв случай беззащитно, тролско тяло.

Точно когато чудовището зад Дризт бе готово да забие ноктите си в него, младият боец падна на колене и извика:

— Сега!

Притихнала в сенките, в подножието на малкия полуостров, пантерата не се поколеба да нападне. Един голям скок бе достатъчен на Гуенивар, за да заеме позиция. Котката отскочи, тежко се стовари върху нищо неподозиращия дръгливец и сложи край на живота му преди съществото да е отвърнало на атаката й.

Дризт уби своя трол и се обърна, за да се наслади на добрата работа, свършена от пантерата. Той протегна ръка и голямата котка завря муцуната си в нея. Колко добре се познаваха само, помисли си младият До’Урден.

Поредната мълния разцепи въздуха. Този път беше на близко разстояние от Дризт и успя да заслепи очите му.