Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Изминаха няколко минути в безплодни размисли, накрая Масой промълви:

— Всъщност няма значение. С времето ще узная повече за младия До’Урден.

— Но периодът, в който ти трябваше да го обучаваш изтече или поне така си мисля — каза Алтън. — До дипломиране му остават шест месеца и той ще ги прекара в Арах-Тинилит, където едва ли ще те допуснат.

— И двамата завършваме след шест месеца — обясни чиракът. — Ще сме заедно по време на стаж — в патрулните войски.

— Но няма да сте само ти и той — много ученици ще карат същия стаж — припомни му Безликият. — Групите, охраняващи тунелите не са малко. Може никога да не видиш Дризт през годините на вашата служба.

— Всичко съм уредил. Ще ни сложат в една група — отвърна Масой, бръкна в джоба си и извади вълшебната фигурка на пантерата, изваяна от оникс.

— Решили сте го заедно — с доволна усмивка поздрави Алтън своя ученик.

— Май Дризт се привърза доста към домашния ми любимец — изкикоти се бъдещият магьосник.

— Само да не се е привързал прекалено много — предупреди го Безликият. — Пази си гърба от ятаганите му.

Масой се изсмя.

— А дали нашият приятел — До’Урден не трябва да се пази от ноктите на пантерата.

— Последен ден — въздъхна с облекчение Дризт, докато обличаше церемониалните си одежди.

Ако първите шест месеца от последната му година в Сорсъри, преминали в изучаване на тънкостите на магията, бяха най-приятните, то това съвсем не можеше да се каже за последните шест, прекарани в школата на Лот. Всеки ден Дризт и съучениците му трябваше да търпят безкрайните речи във възхвала на Кралицата на Паяците, разказите и легендите за нейната мощ и за това как възнаграждавала най-преданите си служители.

Вторият син на До’Урден си мислеше, че трябва по-скоро да ги наричат роби, защото никъде досега не беше чувал да се говори за обич; във величествената школа на Лот тази дума дори не се споменаваше. Народът се прекланяше пред своята богиня. Жените в Мензоберанзан посвещаваха целия си живот в служба на Кралицата. Но подбудите им бяха изцяло егоистични — служителките на Лот се стремяха към поста на върховни жрици само заради могъществото и властта, които им осигуряваше тази титла.

С цялата си душа Дризт усещаше колко покварено бе това съществуване.

Благодарение на характерната си твърдост, мълчаливо и със сведена глава, вторият син на До’Урден успя да изтърпи шестте месеца в Арах-Тинилит — до последния ден. Беше издържал до Церемонията по Завършването — най-свещеното събитие за мрачните елфи, до деня, в който — както му бе обещала Виерна — щеше да осъзнае величието на Кралицата на Паяците.

С нерешителна крачка Дризт прекрачи прага на своето убежище; отдалечи се от сигурността на малката си, гола стая. Опасяваше се, че тази церемония ще бъде неговото изпитание. До този момент не беше разбрал обществото на мрачните елфи и — въпреки обещанието на Виерна — се питаше дали днешното събитие ще му позволи да види света през очите на собствения си народ. Вълни от страх заляха Дризт, преплитаха се една в друга, извиваха се около него и го обвиваха в жестоката си хватка.

Може би се притесняваше, истински се страхуваше, че казаното от Виерна наистина ще се сбъдне.

Когато пристъпи в овалната обредна зала на Арах-Тинилит, Дризт закри очите си. В средата на помещението, в осмокрак казан, наподобяващ паяк, гореше силен огън. Върховната повелителка на Академията, матроната-повелителка и останалите дванайсет върховни жрици — учителки в Арах-Тинилит, включително и сестра му, бяха насядали с кръстосани крака около казана. Наредени до стената, зад жриците стояха Дризт и неговите съученици от военната школа.

— Ма ку! — заповяда матроната-повелителка и в залата настана пълна тишина, нарушавана само от пращенето на огъня. Вратата се отвори и в помещението влезе млада жрица. Тя щеше да е първата, завършила Арах-Тинилит през тази година, така казаха на Дризт. Елфката беше най-добрата възпитаничка на школата на Лот и й беше отредена най-висока чест по време на церемонията. Момичето остави одеждите да се свлекат от раменете й, пристъпи гола сред кръга от насядали жрици и застана пред казана, с гръб към матроната.

Дризт прехапа устни, засрамен и леко възбуден. Никога не бе виждал жена в такава светлина и предполагаше, че потта, избила по челото му, не е само от горещината в стаята. Той се огледа бързо наоколо и видя, че и другите ученици се терзаеха от същото.