Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Вторият син погледна към Алтън и се зачуди как ли ще реагира непредвидимият магьосник.

— Да, вървете — спокойно заяви той, гледайки към своя ученик. — Убеден съм, че днешният урок е вече разбран.

Безликият знаеше, че лъжата, която Масой бе измислил преди малко, бе единственият му шанс да избегне гнева на матрона СиНафей Хюнет.

Дризт отново ги погледна — първо своя наставник, после учителя, и реши, че няма смисъл да стои повече в тази стая. Искаше да научи повече за Гуенивар.

Когато се върнаха в стаята на Масой, той извади статуетката от шлифован оникс и призова Гуенивар. Вече се чувстваше по-спокоен. Запозна Дризт с животното и младият До’Урден сякаш забрави за случката с Алтън.

Досега не беше виждал такова вълшебство. Усещаше могъществото на Гуенивар — достойнството й, контрастиращо с омагьосаната природа на този звяр. Със здравите си мускули и грациозни движения, тя беше въплъщение на всичко, което един ловец мрачен елф копнееше да бъде. Дризт смяташе, че може да подобри бойната си техника само като наблюдава тази пантера.

Масой ги остави да си играят заедно, да се боричкат с часове, и се чувстваше благодарен, че всеки път, когато Алтън извършеше някоя глупост, Гуенивар можеше да му помогне да изгладят нещата.

Младият До’Урден вече отдавна беше забравил за безликия магьосник.

По-късно същия ден, когато останаха насаме, Масой предупреди Алтън:

— Матрона СиНафей няма да узнае за случилото се.

— Ще й кажеш — безразлично заяви учителят.

Беше толкова разочарован, че не успя да убие Дризт До’Урден, че сякаш нищо друго не го интересуваше.

Масой поклати отрицателно глава:

— Не, не е нужно да разбира.

По обезобразеното лице на Алтън се прокрадна недоверчива усмивка.

— Какво искаш? — с престорено мил глас попита той. — Обучението ти тук е почти към своя край. Какво друго да стори учителят за Масой?

— Нищо — отвърна чиракът. — Нищо не искам от теб.

— Но защо? — настояваше магьосникът. — Омръзна ми навсякъде да ме преследват дългове. С този проблем трябва да се приключи — още тук и сега.

— Приключили сме.

Алтън не изглеждаше сигурен в думите на своя ученик.

— Какво ще спечеля, ако кажа на матрона СиНафей за безумните ти действия? — заоправдава се Масой. — Тя ще те убие и какво? Предстоящата война с дома До’Урден няма да има никакъв смисъл. Ти ни трябваш, за да докажем правотата си в тази война. Толкова силно желая този сблъсък, че не бих рискувал. Не бих го заменил с някакво мимолетно удоволствие от мъчителната ти смърт.

— Постъпих глупаво — с още по-печален глас си призна Алтън. — Когато повиках Дризт в тази стая, аз нямах намерение да го убивам. Исках само да го видя, да науча нещо, което ще ми е от полза, когато настъпи дългоочакваният миг. Но щом го зърнах… проклетия До’Урден, да стои пред мен така беззащитен…!

— Разбирам — промълви искрено Масой. — И аз съм изпитвал същото, когато го погледна.

— Но ти нямаш зъб на дома До’Урден.

— Не на семейството — обясни чиракът. — Само на него! Наблюдавам го. Изминали са почти десет години, откакто следя всяка негова стъпка, всяко действие.

— И това, което виждаш не ти допада? — попита Безликият с надежда в гласа.

— Той сякаш не принадлежи на това място — злобно се ухили Масой. — Прекарах шест месеца с него и имам чувството, че го познавам по-малко и от преди. Той не показва никаква амбиция, макар че девет години подред е победител в Голямата битка в края на всеки изминал клас. Няма равен на себе си! Усетът му за магията е много силен. Можеше да бъде магьосник и щеше да е много могъщ, ако беше избрал да стане такъв — Масой Хюнет стисна юмрука си, мъчеше се да намери думи, с които да изрази истинските си чувства към Дризт. — Всичко му е толкова лесно — изръмжа ученикът. — Не жертва нищо с действията си. Няма белези от великите си постижения в избраната от него професия.

— Талантлив е — отбеляза Алтън, — според думите на всички. Явно се упражнява по-упорито от всеки друг, когото познавам.

— Не е там проблемът — отчаяно въздъхна Масой.

Имаше нещо в този До’Урден, нещо недоловимо, което наистина притесняваше младия Хюнет. Той не можеше да каже какво е със сигурност, защото не беше срещал подобна черта в характера на нито един мрачен елф, а и това, с което се отличаваше Дризт никак не му беше присъщо. Това, което безпокоеше не само Масой, но и голяма част от учениците и учителите, беше фактът, че младият войн владееше до съвършенство всички умения, които мрачните елфи толкова много ценяха, но в името на това не беше пожертвал страстта, с която се биеше. Не беше загубил това, от което останалите деца трябваше да се откажат много преди да са постъпили в Академията.