Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Последваха го единствено писъците на ученичката. Никаква преграда, метална или каменна, не можеше да ги заглуши.

Дризт тежко се отпусна на студената каменна стена и се хвана за стомаха. Дори не беше спрял, не се беше замислил за последиците от своите действия — знаеше само едно — трябваше да се махне от онази противна стая.

Изведнъж пред него се озова Виерна, с небрежно разтворена отпред мантия. Умът на младия воин бе започнал да се избистря и той се зачуди колко ли скъпо ще му струва неговата постъпка. Но се обърка още повече, когато срещна очите на сестра си — в тях не се четеше презрение.

— Предпочиташ уединението — каза тя и положи ръка на рамото му без дори да си направи труда да закопчае одеждите си. — Разбирам те.

Дризт сграбчи ръката й и я отблъсна.

— Какво ти става, да не си полудяла? — изкрещя той.

Лицето на Виерна се изкриви, когато проумя истинската причина брат й да напусне церемонията.

— Ти пренебрегна една върховна жрица! — изръмжа тя. — Според законите, тя би могла да те убие за тази дързост.

— Та аз дори не я познавам — сопна се младежът. — Нима от мен се очаква да…

— От теб се очаква да изпълняваш заповедите ни!

— Тя не ме интересува — заекна Дризт и откри, че му е трудно да контролира ръцете си.

— Да не мислиш, че Закнафейн се е интересувал от матрона Малис? — Тя знаеше, че споменаването на неговия идол ще засегне Дризт. Когато видя, че е успяла да го наскърби, Виерна смекчи изражението си и хвана своя брат за ръката. — Върни се в стаята — нежно каза тя. — Още не е късно да го сториш.

Свирепият поглед на Дризт я сряза сякаш със силата на ятаган.

— Кралицата на Паяците е богинята на нашия народ — строго му припомни Виерна. — Аз съм една от онези, които разгласяват нейната воля.

— На твое място не бих се гордял толкова с това — възрази Дризт, уповавайки се само на своя гняв, с надеждата да отблъсне вълната от истински страх, която заплашваше да го залее и да разруши твърдата му позиция.

Виерна му удари силен шамар.

— Връщай се на церемонията! — настоя тя.

— Я целуни някой паяк! — отвърна младият До’Урден. — И дано целувката му изтръгне проклетия ти език.

Сега сестра му беше тази, която едва удържаше ръцете си.

— Трябва да си по-внимателен, когато говориш с върховна жрица! — предупреди го тя.

— Проклета да е Кралицата на Паяците! — тросна се Дризт. — Макар да съм сигурен, че проклятието я е сполетяло още преди векове!

— Тя ни дарява със сила! — изкрещя Виерна.

— Тя ни отнема всичко, което ни прави по-достойни от камъните, по които стъпваме! — изкрещя в отговор Дризт.

— Светотатство! — надсмя му се тя, а думата, процедила се от устата й, наподобяваше лющенето на змийския камшик на матроната-повелителка.

От дъното на залата изригна вик на екстаз, пропит с болка.

— Нечестиво сборище — промърмори младежът, погледнал настрани.

— Все пак има полза от всичко това — отвърна сестра му, успяла бързо да овладее раздразнението си.

Дризт й хвърли обвинителен поглед.

— Нима си имала подобно преживяване?

— Аз съм върховна жрица — отвърна простичко Виерна.

Изведнъж на Дризт му причерня — яростта му беше толкова силна, че младежът едва не загуби съзнание.

— И какво? Достави ли ти удоволствие? — изкрещя той.

— Направи ме по-силна — изръмжа в отговор Виерна. — Не можеш да си представиш колко ценно е това.

— А какво ти струваше?

Плесницата й едва не го повали на земята.

— Ела с мен! — каза тя и го сграбчи за дрехата. — Искам да ти покажа едно място.

Те напуснаха Арах-Тинилит и прекосиха двора на Академията. Когато стигнаха до колоните, бележещи входа към Тиер Брех, Дризт се поколеба.

— Не мога да мина между тях — припомни той на сестра си. — Все още не съм завършил Мелей-Магтеър.

— Формалност — отвърна Виерна, без да забавя крачка.

— Аз съм повелителка в Арах-Тинилит; разполагам с достатъчно власт, за да те дипломирам.

Дризт не беше убеден в правотата на думите й, но тя наистина беше учителка в школата на Лот. И макар да се страхуваше от строгия правилник на Академията, младежът предпочиташе да не ядосва сестра си отново.

Той я последва надолу — излязоха от Тиер Брех по широката каменна стълба и поеха по криволичещите улички на Мензоберанзан.

След известно време, Дризт събра смелост и я попита:

— Вкъщи ли отиваме?

— Не, не още — лаконично отвърна Виерна и младежът реши да не я заговаря повече.

Те се насочиха към източния край на голямото подземие — отвъд стената, в която беше изграден дома на До’Урден — и стигнаха до входовете на три малки тунела — всичките охранявани от статуи на огромни скорпиони, искрящи във вълшебен огън. Виерна спря за миг, за да реши накъде да тръгнат, после пое по най-малкия коридор.